Дейвид Брин - Потапяне в слънцето

Отгоре и наоколо се извисяваше огромната плетеница на слънчева нишка. Джейкъб никога не беше виждал нещо толкова голямо. Тя следваше линиите на магнитните посоки — гигантски облаци, които се вихреха и сливаха.

Наоколо имаше въртоп от по-малки форми — почти невидими, но скриващи успокоителната чернота на космоса зад розовата си мъгла.

Зачуди се какво би разбрал от тази гледка образованият човек. Въпреки всичките си недостатъци, Ларок имаше репутация, изградена върху умението му да борави с думи. Джейкъб бе чел негови статии и лекият стил на французина му беше харесал, макар да се бе смял на заключенията му. Гледката, която се разкриваше пред очите му, изискваше поет, независимо от политическите му убеждения. „Жалко, че Ларок не е тук… не само заради гледката.“

— Уредите ни регистрираха източник на аномална поляризирана светлина. Оттам ще започнем търсенето си.

Кула се приближи до ръба на платформата и напрегнато се вгледа в мястото, посочено му от един от екипажа.

Джейкъб попита коменданта какво прави извънземният.

— Кула може да различава цветовете много по-точно от нас — поясни Десилва. — Той вижда разликите в дължините на вълните до около един ангстрьом 13 13 Единица мярка за дължина на електромагнитни вълни, равна на една десет милионна от милиметъра (по името на Андерс Йонас Ангстрьом (1814–1874) — шведски астроном и физик). — Б.пр. . Освен това някак си е способен да задържа фазата на светлината, която вижда. Някакво интерферентно явление, предполагам. Но това му дава възможност да забелязва кохерентната светлина, която излъчват тези лазерни зверове. Той почти винаги ги вижда пръв.

Кула изтрака със зъби и посочи с тънката си ръка.

— Там е — заяви прингът. — Има шветли точици. Голямо щадо. Щрува ми ше, че има и пащир.

Десилва се усмихна и корабът ускори ход.

Слънчевият кораб се движеше в центъра на нишката като риба, попаднала в бързо течение. Течението беше електрическо, а морето, което носеше огледалната сфера, представляваше магнетизирана плазма с невероятна сложност.

Наоколо се рееха валма йонизиран газ, извивани от силите, които създаваше самото им преминаване оттам. Корабът летеше в бурните ветрове на хромосферата, тласкан от фини промени на магнитните му полета… движеше се с платна, изтъкани от почти материална математика. Светкавичното свиване и удебеляване на тези силови полета — което позволяваше на различните течения да се усещат в една, а не в друга посока — свеждаше почти до минимум въздействието на бурята.

Същите тези защитни полета отблъскваха по-голямата част от топлината и пренасочваха останалата в поносими форми. Онова, което преминаваше през тях, се всмукваше в специална камера, задействаща охлаждащия лазер, бъбрекът, който изхвърляше поток от рентгенови лъчи, разцепващи дори плазмата по пътя си.

Ала това бяха изобретения на земянити. А именно галактическата наука осигуряваше безопасността на слънчевия кораб. Гравитационните полета неутрализираха смазващото притегляне на слънцето, така че сферата да може да се спуска към него или да се отдалечава. Могъщите сили в центъра на нишката се абсорбираха и времекомпресията променяше самата им продължителност.

По отношение на дадено положение на слънцето (ако изобщо съществуваше такова нещо), корабът се носеше по магнитната дъга с хиляди километри в час. Но по отношение на околните облаци, той сякаш бавно си пробиваше път в преследване на плячка, която зърваше само от време на време.

Джейкъб разсеяно следеше гонитбата и почти не откъсваше поглед от Кула. Слабият извънземен беше основният наблюдател на кораба. Той стоеше до кърмчия-, та и с блеснали очи сочеше с ръка.

Даваните от принга насоки бяха съвсем малко по-точни от тези на корабните уреди, но Джейкъб трудно се справяше с разчитането на датчиците. Радваше се, че има кой да показва на пътниците и екипажа в коя посока да гледат.

В продължение на час преследваха точици, които сияеха в далечната мъгла. Те бяха съвсем бледи в сините и зелени линии, които Десилва нареди да отворят, ала понякога хвърляха проблясъци зеленикава светлина като прожектори, чиито лъчи ненадейно попадаха върху кораба и продължаваха нататък.

Сега вече ги виждаха по-често. Обектите бяха най-малко сто, всички приблизително еднакво големи. Джейкъб погледна датчика за разстоянието. Бяха на седемстотин километра.

Когато приближиха на двеста, можеха по-ясно да различат формата им. От това разстояние „магнитоядните“ приличаха на безброй мънички сини пръстени, подредени по дъгата на нишката.