Рей Бредбъри - 451° по Фаренхайт

Монтег погледна към реката. „Ще тръгнем покрай реката.“ Погледна към старата железопътна линия. „Или може би по линията. Или пък сега ще вървим по шосетата и ще имаме време да видим и възприемем нещата. А един ден, след много време, когато те улегнат у нас, ще се проявят в нашите думи и дела. Много от тях ще бъдат погрешни, но правилните и верните ще бъдат достатъчни. Ние днес просто ще тръгнем на път, за да видим света, да разберем как той се движи и говори, как изглежда в действителност. Сега искам да видя всичко. И макар че нито едно от онези неща, които ще възприема отначало, няма да бъде мое, след известно време те ще се натрупат у мен и ще се превърнат в моето ново Аз. Господи боже мой, трябва да видя външния свят, света, до който досега погледът ми не е стигал, а единственият начин да установя истински контакт с него, е той да влезе в кръвта ми, да пулсира заедно с нея хиляда, десет хиляди пъти на ден. Така ще се вкопча в него, че никога няма да ми избяга. Един ден здраво ще се вкопча в света. Сега съм го докоснал с пръст, но това е само началото.“

Вятърът утихна.

Другите мъже останаха да лежат още известно време на границата на съня, все още колебаейки се дали да станат и да пристъпят към ежедневните си задължения — паленето на огъня, приготвянето на храна, хилядите подробности, свързани с необходимостта да се движат, да живеят. Те лежаха и мигаха с прашните си клепачи. Можеше да ги чуеш как дишат бързо, после по-бавно, най-сетне спокойно…

Монтег се надигна и седна.

Той обаче не се опита да се изправи. И другите мъже направиха същото. Слънцето се очерта на черния хоризонт като бледа червеникава ивица. Въздухът беше студен и миришеше на дъжд.

Грейнджър мълчаливо стана, опипа ръцете и краката си, като не спираше да ругае тихичко, сякаш на себе си, а по лицето му се стичаха сълзи. Той се дотътри до реката и погледна нагоре по течението.

— Сринат е със земята — дълго след това каза той. — Градът прилича на купчина прах. Изчезнал е. — Той отново се умълча, после каза: — Чудно, колко ли хора са знаели какво ще стане? Колко ли хора са били изненадани?

„А по целия свят — помисли си Монтег — колко ли други градове са мъртви, колко ли градове са вече мъртви и в нашата страна? Сто, хиляда?“

Някой драсна клечка кибрит, опря пламъчето й до късче суха хартия, която извади от джоба си, тикна го под купчинка трева и листа и след малко прибави тънки клечици, които бяха влажни и пращяха, но най-сетне се запалиха; и в ранната утрин, докато слънцето се вдигаше в небето, огънят лумна и мъжете постепенно престанаха да гледат нагоре по течението на реката, а бяха привлечени от огъня и неловко, без да има какво да си кажат, се наведоха над него и слънцето оцвети лицата им.

Грейнджър разгърна пакетче, увито в пергаментова хартия, в което имаше малко бекон.

— Ще похапнем. След това ще се върнем нагоре по течението. Там ще имат нужда от нас.

Някой извади малко тиганче. Сложиха в него бекона, а след това поставиха тиганчето върху огъня. След минутка беконът зацвърча и затанцува, изпълни утринния въздух с аромата си. Хората мълчаливо наблюдаваха този ритуал.

Грейнджър погледна към огъня.

— Феникс — промълви той.

— Какво?

— Далеч преди Христа имало някаква глупава птица, наречена феникс, която на всеки няколко века си изграждала клада и се изгаряла на нея. Трябва да е била първи братовчед на човека. Но всеки път, когато се изгаряла, изскачала от пепелта и отново се раждала. Изглежда, че ние правим същото и го повтаряме отново и отново, но между нас и феникса има една дяволска разлика. Ние разбираме каква глупост току-що сме направили. Знаем за всички глупости, които сме правили в продължение на хиляди години, а щом знаем това и го помним, някой ден ще престанем да издигаме тези идиотски погребални клади и да скачаме върху тях. С всяко поколение идват все повече и повече хора, които помнят.

Той свали тиганчето от огъня; почакаха беконът да изстине и го изядоха бавно, замислено.

— А сега да тръгнем нагоре по течението — каза Грейнджър. — И помнете едно: не вие сте важни. Вие не сте нищо. Някой ден товарът, който носим със себе си, може да помогне някому. Но дори когато преди много време книгите ни бяха подръка, ние не се възползувахме докрай от онова, което можеха да ни дадат. Не преставахме да храчим върху гробовете на всички бедняци, които бяха загинали преди нас. През идущата седмица и идущия месец, и идущата година ние ще срещнем много самотни хора. И когато те ни попитат какво правим, можете да им отговорите: ние помним. Само така с течение на времето ще победим. И някой ден ние толкова много ще си спомняме, че ще създадем най-големия екскаватор, ще изкопаем най-големия гроб в историята, ще натикаме в него войната и ще я заровим веднъж завинаги. А сега най-напред ще трябва да изградим фабрика за огледала и през идущата година ще трябва да произвеждаме само огледала, за да могат всички хубаво да се огледат в тях.