Рей Бредбъри - 451° по Фаренхайт

Нищо.

Грейнджър застана до Монтег и също погледна назад.

— Дядо ми казваше, че всеки трябва да остави нещо след себе си, когато умре. Дете или книга, или картина, или къща, или стена, която е построил, или чифт обувки, които е изработил. Или пък градина, която е посадил. Нещо, до което ръката ти се е докоснала по такъв начин, че да има къде да отиде душата ти, когато умреш. И когато хората погледнат дървото или цветето, които си посадил, ще те видят в тях. Няма значение какво правиш, казваше той, стига само с докосването си да можеш да превърнеш едно нещо в нещо, което не е било преди, в нещо ново, което ще прилича на теб, след като отдръпнеш ръцете си. Именно в докосването се крие разликата между човека, който само коси полянката, и истинския градинар, казваше той. От косача няма да има и следа; градинарят ще остане там цял живот.

Грейнджър махна с ръка.

— Веднъж, преди петдесет години, дядо ми ми показа няколко филма за ракетите „Фау–2“. Виждали ли сте някога гъбата на атомната бомба от двеста хиляди мили височина? Тя не представлява нищо, просто убождане с карфица. Въпреки цялата пустош около нея. Дядо ми ни прожектира тези филми десетина пъти и каза, че един ден нашите градове ще разгърнат обятия и ще пуснат в себе си повече зеленина, земя, природа, за да помнят хората, че на нас ни е отделено малко място на земята и че ние живеем сред тази природа, която може да си вземе обратно всичко, дето ни е дала, само като извие ураганите си срещу нас или като изпрати морските си бури, за да ни покаже, че не сме чак толкова всемогъщи. „Ако не помним дебнещата пустош на нощта — казваше дядо, — някой ден тя ще дойде и ще ни превземе само защото сме забравили колко ужасна и реална може да бъде тя.“ Разбирате ли? — Грейнджър се обърна към Монтег. — Дядо умря така отдавна, но ако разтворите черепа ми, в гънките на мозъка ще намерите отпечатъците от неговите пръсти. Той ме докосна с ръка. Както вече ви казах, той беше скулптор. „Мразя римляните с тяхното status quo — казваше той. — Напълни очите си с чудеса, живей като че ли ще умреш след десет секунди. Опознай света. Той е по-фантастичен, отколкото всяка изфабрикувана мечта, за която си даваш парите. Не искай гаранции, не искай сигурност — такива неща светът не познава. И ако ги имаше, те биха приличали на големия ленивец, който ден след ден виси надолу с главата от клона на някое дърво и проспива живота си. По дяволите! — казваше той. — Раздрусай дървото и нека ленивецът се строполи на земята.“

— Вижте! — извика Монтег.

Войната започна и свърши в същия миг.

По-късно хората, които бяха заедно с Монтег, не можаха да кажат дали действително бяха видели нещо. Може би само мигновен блясък и движение в небето. Може би в този един-единствен миг бомбите, подобно на семена, хвърлени от небето от огромната ръка на сеяч, вече се носеха с ужасяваща бързина и същевременно невероятно бавно към пробуждащия се град, който летящите на височина десет мили, пет мили, една миля реактивни самолети вече бяха оставили зад себе си. Бомбардировката всъщност бе приключила в момента, в който реактивните самолети, движещи се със скорост пет хиляди мили в час, бяха открили своя обект и бяха дали сигнал на екипажа; войната свърши мигновено, сякаш някой бе замахнал със сърп. Тя свърши в момента, в който бе дръпната ръчката за пускане на бомбите. И през тези три секунди — цял век, докато бомбите попаднат в целта си, неприятелските въздушни кораби вече бяха изминали наполовина разстоянието до хоризонта, подобно на куршуми, в които един дивак не би повярвал, защото са невидими; и все пак сърцето внезапно се разкъсва, тялото рухва с конвулсивни движения, кръвта изненадана руква на свобода, а мозъкът разпилява малкото спомени, които е ценил, и загива, без да разбере какво се е случило.

Не можеш да повярваш, че всичко това е резултат на само едно движение на някаква ръка. Но Монтег видя как този огромен металически юмрук се стоварва върху далечния град и знаеше, че писъкът на реактивите, който щеше да последва, когато всичко е свършило, щеше да нарежда: Разрушавайте, не оставяйте камък върху камък, загивайте! Умрете!

За миг Монтег задържа бомбите в небето с разума си и с ръцете си, които безпомощно се протягаха към тях. „Бягайте!“ — извика той на Фейбър. „Бягай!“ — на Кларис. „Махни се, махни се оттам!“ — на Милдред. И след това си спомни, че Кларис е мъртва. А Фейбър не беше там ; някъде из дълбоките долини на провинцията автобусът, който тръгваше в пет часа, сутринта, се носеше от едно опустошение към друго. Дори и опустошението още да не бе дошло, то дебнеше от въздуха, беше неизбежно. Преди още автобусът да е изминал и петдесет ярда по шосето, неговото пътуване щеше да стане безсмислено, а градът, от който бе тръгнал, щеше да бъде превърнат от столица в склад за старо желязо.