Рей Бредбъри - 451° по Фаренхайт

Монтег погледна светещия циферблат на непромокаемия си часовник. Пет. Пет часът сутринта. За един-единствен час бе изминала цяла година, а отвъд далечните брегове на реката зората чакаше да изгрее.

— Защо ми се доверявате? — запита Монтег. Някой се раздвижи в тъмнината.

— Достатъчно е да ви погледне човек. Вие скоро не сте се виждали в огледало. Освен това градът никога не се е интересувал чак толкова много от нас, че да организира такова сложно преследване само и само да открие къде сме. Неколцина особняци, натъпкали главите си със стихове, не могат да го засегнат; те го знаят, ние го знаем, всички го знаят. Докато хората не започнат да рецитират наляво и надясно Великата харта на свободата или Конституцията, всичко е наред. Пожарникарите са достатъчно на брой, за да попречат на такова нещо. Не, градовете не ни безпокоят. А вие имате ужасен вид.

Тръгнаха на юг по брега на реката. Монтег се опитваше да разгледа лицата на тези мъже, старите, набръчкани и уморени лица, които си спомняше от светлината на огъня. Искаше да види в тях някакъв оптимизъм, някаква решителност и вяра в утрешната победа, но не откри нищо такова. Може би той очакваше лицата им да горят и да пламтят от знанията, които носеха в себе си, да блестят като запалени фенери, скрили светлината зад стъклата си. Но цялата светлина бе идвала от отблясъците на лагерния огън и сега тези хора не изглеждаха по-различни от мъже, които са участвували в дълго състезание, дълго са търсили нещо, гледали са как се унищожават ценности и сега, много късно, се бяха събрали, за да дочакат края на представлението.

Те съвсем не бяха сигурни, че писанията, които пазеха в паметта си, ще могат да накарат всяка нова зора да блести с по-ярка светлина, не бяха сигурни в нищо освен в това, че книгите са подредени на лавици зад спокойните им очи, че тези книги чакат с още неразрязани страници клиентите, които може би ще дойдат през идущите години — някои с чисти, някои с мръсни ръце.

Докато вървяха, Монтег поглеждаше ту едно, ту друго лице.

— Не съдете за книгата по нейната корица — обади се някой.

И те всички тихичко се изсмяха и продължиха да вървят надолу по течението на реката.

Чу се писък и реактивните самолети от града прелетяха над главите им, преди те да успеят да вдигнат очи. Монтег се вгледа нагоре по реката, в града, който вече се бе превърнал в ивица от светлина на хоризонта.

— Жена ми е там.

— Съжалявам за това — каза Грейнджър. — През следващите няколко дни на градовете няма да им бъде лесно.

— Странно е, че тя не ми липсва, странно е, че нищо особено не ме вълнува — каза Монтег. — Преди минутка разбрах, че даже и тя да загине, не вярвам да се натъжа. А не трябва да бъде така. С мен сигурно нещо не е в ред.

— Слушайте — каза Грейнджър, хвана го под ръка и тръгна с него, разтваряйки храстите, за да може Монтег да мине. — Дядо ми умря още когато бях малък. Той беше скулптор. Той също така беше извънредно благ човек, който се раздаваше на хората; той помогна да се разчистят бордеите в нашия град, правеше ни играчки и през живота си извърши милион неща — ръцете му никога не бездействуваха. И когато умря, изведнъж разбрах, че съвсем не плача за него, а за нещата, които той правеше. Плачех, защото съзнавах, че той никога вече няма да може да ги прави, че никога вече няма да може да издълбае парче дърво, да ни помага да отглеждаме гълъби в задния двор или да свири на цигулка и да ни разправя анекдоти, както само той умееше. Той беше станал част от нас и когато умря, с него умряха и всичките му дела и вече нямаше кой да ги върши по същия начин. Той беше особен. Но беше необходим човек. И досега не съм успял да се примиря със смъртта му. Често си мисля колко много прекрасни дърворезби не се родиха, защото той умря. От колко много анекдоти се лиши светът; колко много гълъби се върнаха по домовете си, без неговите ръце да ги погалят. Той даваше смисъл на живота. Правеше нещо за света. В нощта, в която той си отиде, светът обедня с десет милиона добри дела.

Монтег вървеше мълчалив.

— Мили, Мили — прошепна той. — Мили.

— Какво казахте?

— Жена ми, жена ми. Бедната Мили, бедната, бедничката Мили. Не мога да си спомня нищо. Мисля за ръцете й, но не мога да си спомня някога да са правили нещо. Те просто висяха отпуснати или лежаха върху скута й, или пък държаха цигара — и това е всичко.

Монтег се обърна и погледна назад.

А ти какво даде на града, Монтег?

Пепел.

Какво си даваха хората един на друг?