Рей Бредбъри - 451° по Фаренхайт

Всички се засмяха тихо.

— Не може да бъде! — каза Монтег.

— Но е истина — усмихнато отвърна Грейнджър. — Ние също горим книги. Прочетохме книгите и ги изгорихме от страх да не ги намерят у нас. Микрофилмите не се оказаха удобни; постоянно сме на път и не искаме да заравяме филмите и да се връщаме обратно да ги търсим. Винаги съществува възможността да бъдем разкрити. По-добре е да пазим книгите в старите си глави, където никой не може да ги види или да се усъмни, че са там. У всички нас има откъси от историята, литературата и международното право — Байрон, Том Пейн, Макиавели или Христос — всичко е тук, в главите ни. Часът е късен. И войната е започнала. И ние сме тук, а градът е там, целият загърнат в многоцветното си наметало. За какво се замислихте, Монтег?

— Мисля си, че съм бил слепец, като се опитвах да върша нещата както аз ги виждах — да подхвърлям книги по домовете на пожарникарите и след това да изпращам сигнали за тревога.

— Направили сте това, което е трябвало да направите. Проведена в национален мащаб, тази идея би могла да даде прекрасни резултати. Но нашият метод е по-прост и ние смятаме, че е по-добър. Всичко, което искаме, е да запазим непокътнати и в безопасност познанията, от които смятаме, че ще имаме нужда. Ние все още не искаме да подстрекаваме или да разгневяваме когото и да било. Защото, ако ни унищожат, познанията също ще загинат, може би завинаги. Ние сме примерни граждани, но по свой собствен начин; вървим по старите железопътни линии, нощем спим по хълмовете и хората от града ни оставят на мира. Понякога ни спират и ни претърсват, но ние не носим със себе си нищо, което би могло да ни уличи. Организацията ни е гъвкава, много свободна и разпокъсана. Някои от нас си направиха пластични операции на лицата и на пръстите, за да сменят отпечатъците си. Точно сега ние сме в тежко положение. Чакаме войната да започне и да свърши колкото е възможно по-скоро. Това не е приятно, но то не зависи от нас; ние не управляваме, ние сме само едно отхвърлено малцинство, чийто глас е глас в пустиня. Но когато войната свърши, може би от нас ще има известна полза за света.

— Наистина ли смятате, че тогава ще се вслушват във вас?

— Ако не, просто ще трябва да чакаме. Ще предадем книгите на децата си, от уста на уста, а след това нашите деца на свой ред ще чакат, за да ги предадат на други хора. По този начин, естествено, много ще се загуби. Но не можеш насила да накараш хората да те слушат. Те трябва да стигнат до тази мисъл сами, сами да се запитат какво се е случило и защо светът е избухнал под краката им. Това положение не може да продължи вечно.

— А колко сте на брой?

— Такива като нас има хиляди по пътищата и изоставените железопътни линии, отвън — скитници, отвътре — библиотеки. Отначало това не беше планирано. Всеки си имаше по някоя книга, която искаше да запомни и която успя да запомни. Впоследствие, в продължение на един период от двайсетина години, докато скитахме, ние се срещахме един с друг и така създадохме тази широка организация и изготвихме план за действие. Най-важното нещо, което трябваше да си втълпим, бе, че ние не сме важни, че не трябва да бъдем педанти, че не трябва да изпитваме превъзходство над когото и да било друг в света. Ние сме само кориците на книги и нищо повече. Някои от нас живеят в малки градчета. Глава първа от „Уолдън“ на Торо живее в Грийн Ривър, глава втора — в Уилоу Фарм, в щата Мейн. А има едно градче в щата Мериланд само с двайсет и седем жители; над това градче никой няма да хвърли бомба, а то съдържа пълното събрание на есетата на един човек, който се нарича Бъртран Ръсел. Това градче можеш да го вземеш в ръцете си едва ли не като книга и да го разлистиш — на всеки жител се падат по толкова и толкова страници. И когато свърши войната, някой ден, някоя година книгите могат отново да бъдат написани; ще повикаме хората един по един да ни разкажат наизуст това, което знаят; ще го отпечатаме и ще го пазим, докато дойде някое друго мрачно средновековие, когато може би ще се наложи да започнем всичко отначало. Но прекрасното в човека е това, че той никога не се обезсърчава, никога не му омръзва да започне нещо отначало, когато знае, че то е много важно и заслужава да се направи.

— А тази вечер какво ще правим? — попита Монтег.

— Ще чакаме — отвърна Грейнджър. — И за всеки случай ще се отдалечим малко по-надолу по течението на реката.

Той взе да засипва огъня с пепел и пръст.

Другите хора му помагаха, помагаше му и Монтег; и там, сред пустошта, всички мъже движеха ръцете си и заедно гасяха огъня. Останаха край реката под светлината на звездите.