Рей Бредбъри - Дървото на вси светии

Веднага щом изкрещя това, мистър Саван отпра денел пласт от стената на плевнята! Той заплющя в ръцете му — окото на тигър! Още едно дръпване от стар афиш — устата на лъв!

Момчетата чуха във вятъра рева на Африка. Запремигваха. Побягнаха. Задраскаха с нокти. Заскубаха с пръсти. Задърпаха ивици, парчета и дълги рола от животинска плът, свирепо око, ранен хълбок, кървава лапа, опашка, притаяване, скок и рев. Цялата стена на плевнята бе застинал древен парад. Те го разкъсаха. И с всяко дърпане откъсваха нокът, език или свирепо котешко око. Отдолу ги очакваха напластени кошмари от джунглата, прелестни срещи с бели мечки, изплашени зебри, обикалящи гордо лъвове, нападащи носорози и катерещи се горили, които се залавяха за среднощния мрак и се залюляваха към зората. Сборище от хиляди животни, които трополяха, искайки да се освободят. И така момчетата препускаха по тревата, дали воля на своите юмруци, ръце и пръсти, които свиреха на есенния вятър.

Саван събори няколко стари дъски от оградата и направи груб кръст за хвърчилото, върза го с жица и застана отстрани, за да получи хартиените дарове, които момчетата му запращаха с пълни шепи.

Даровете той нахвърля върху рамката и ги спои с мазолести пръсти, които мятаха искри.

— Хей! — момчетата крещяха от радост. — Гледайте!

Никога преди не бяха виждали такива неща, не бяха познавали хора като Саван, които с едно щипване, свиване и притискане на пръстите могат да съединят око със зъб, зъб с уста, котешка уста с рисова опашка. Всичко, всичко се сля прекрасно в едно цяло, в дива джунгла и зоологическа градина от картинки за нареждане, което се надигаше, и уловено, залепено и привързано, нарастваше, нарастваше, добиваше цвят, звук и форма под светлината на изгряващата луна. Още едно канибалско око. Още един гладен търбух. Диво шимпанзе. Бесен мандрил. Пронизителна сврачка! Момчетата тичаха и подаваха последните страхотии, и хвърчилото бе завършено, старата плът бе разстлана и споена от мазолестите ръце, които още горяха със син дим. Саван запали пура с последното огънче, което припламна от палеца му, и се засмя. Усмивката му освети хвърчилото и го показа в истинския му вид — едно хвърчило от разрушение, от животни така ужасни и свирепи, че викът им сподавяше вятъра и смразяваше сърцето.

Той бе доволен и момчетата бяха доволни. Защото хвърчилото някак си напомняше…

— Ами да — възкликна Том, — птеродактил!

— Какво?

— Птеродактил, едно от онези древни летящи влечуги, изчезнали завинаги някъде преди билион години — отговори мистър Саван. — Добре го каза, момче. На птеродактил прилича и си е, и върху него ще полетим с вятъра към Страната на гибелта или Края на земята или някое подобно благозвучно място. Но сега — въже, канап, връв — бързо! Задигайте и носете!

Те смъкнаха старото въже за пране, опънато между плевнята и изоставената ферма. Цели тридесет метра или повече донесоха на Саван, който го плъзна бързо в юмрука си, докато запуши с ужасен дим. Привърза го към средата на грамадното хвърчило, което плющеше като някакъв заблуден скат, излязъл на сухо на този висок странен бряг. То се бореше с вятъра за живот. Простряно на земята, плющеше и се мяташе при напорите на въздушния поток.

Саван отстъпи, дръпна силно и — о, чудо! Хвърчилото литна!

Увисна ниско на края на въжето за пране с раболепието на ням звяр пред вятъра, като се обръщаше ту насам, ту се втурваше нататък и внезапно подскачаше, за да изправи пред тях стена от очи, плът от зъби, буря от крясъци.

— Не може да се издигне, да полети направо! Опашка, трябва ни опашка!

И сякаш инстинктивно Том се хвърли пръв и сграбчи хвърчилото за края. И увисна. То се уравновеси. Започна да се издига.

— Така! — извика човекът в черно. — Точно така, момче. Браво! Ти ще бъдеш опашка! И другите, и другите!

И когато хвърчилото се заиздига бавно по стремглавото течение от студен въздух, всички момчета едно след друго, обхванати от желанието и пришпорени от разума, все повече се запревръщаха в част от опашката. С други думи, Хенри-Ханк, маскиран като вещица, сграбчи глезените на Том и сега хвърчилото имаше две момчета за чудесна опашка!

Тогава Ралф Бенгстръм, увит като мумия, препъващ се в разповитите си ленти и задушаващ се в погребалните си парцали, се затътри напред, подскочи и сграбчи глезените на Хенри-Ханк.

И така три момчета увиснаха на опашката!

— Чакайте! Идвам! — извика просякът, който под всичката мръсотия и дрипи бе всъщност Фред Фрайър.