Рей Бредбъри - Дървото на вси светии

И докато момчетата ги гледаха, се случи нещо неочаквано…

Тиквите започнаха да оживяват.

Една по една, в кухата вътрешност отначало на най-долните и най-близките взеха да се запалват свещи. Ето тази тук, после там, онази другата, още една по-нататък — все по-нагоре и по-нашироко — три тикви тук, седем още по-нависоко, дванайсет скупчени оттатък; в сто, петстотин, хиляда тикви се запалиха свещи, осветиха се лицата и грейна огън в квадратни, кръгли или необичайно коси очи. Пламък се застича в зъбати уста. Искри заизскачаха от изрязаните в зрелия плод уши.

Отнякъде два, три, а може би четири гласа зашепнаха и запяха някаква монотонна песен или стар моряшки припев за морето, времето и земята, които се обръщат и заспиват. Улуците заиздухваха прах от паяци:

От комина на покрива се изви глас:

Някъде от разтворените прозорци се понесоха паяжини:

Свещите запримигваха и запламтяха. Вятърът свиреше ту навътре, ту навън от устата на тиквите и припяваше:

Том усети, че устата му зашава като мишле в желанието да запее:

От устата на Том сякаш се процеждаше дим:

— Дървото на вси светии… Всички момчета зашепнаха:

— Дървото… на вси светии… После настъпи тишина.

И сред тишината последните тройки и четворки свещи по Дървото на вси светии лумнаха като титанични съзвездия, вплетени в черните клони и надничащи отгоре през вейките и свитите листа.

Дървото се превърна в огромна внушителна усмивка.

И последните от тиквите сега бяха запалени. Въздухът около Дървото бе топъл като дъх на циганско лято. Дървото издишваше върху тях саждив дим и мирис на сурова тиква.

— Гледай ти! — каза Том Скелтън.

— Хей, що за място е това? — попита Хенри-Ханк, Вещицата. — Искам да кажа, първо, тази къща, този човек, който не иска радост, само фокуси, сега пък? … Никога не бях виждал такова дърво. Сякаш е коледно, само дето е по-голямо и с всичките тези свещи и тикви. Какво означава? Какъв празник?

— Празник! — прошептя отнякъде необхватен глас, може би от някое саждиво духало в комина, а може би в същия този миг всички прозорци на къщата се отвориха като уста зад тях, плъзнаха се нагоре, после надолу 3 3 Такъв вид прозорец се състои от две части, които се движат вертикално. Б. пр. и произнесоха думата „Празник!“ с въздишка от мрак. — Да — чу се гигантският шепот, от който свещите в тиквите затрептяха. — … Празненство!…

Момчетата наскачаха.

Но къщата бе безмълвна. Прозорците затворени и обрамчени в езеро от лунна светлина.

— Последният е баба! — извика Том ненадейно. Очакваше ги дар от листа като жарава, като старо злато.

И момчетата хукнаха, за да се гмурнат в огромния чудесен куп есенно съкровище.

Но в момента, в който се гмуркаха, за да изчезнат с викове, крясъци, блъскане и падане под хрупкавото гъмжило от листа, усетиха някакво исполинско засмукване, някакво захващане на въздух. Изкрещяха и отскочиха, сякаш шибнати от невидим камшик.

Защото от купа листа видяха да се протяга една-единствена бяла ръка на скелет.

А след нея — ухилен бял череп, до преди малко скрит, но сега показал се целият навън.

И това, което до преди малко бе прелестен вир от дъбови, брястови и тополови листа за гмуркане, потъване и криене, сега се превърна в последното място на света, на което момчетата биха желали да бъдат. Защото бялата ръка на скелета се устремяваше нагоре. А пред очите им се надигаше и кръжеше белият череп.

И те изпопадаха по гръб, като се блъскаха и в паниката си изкарваха въздуха и на края в обезумяла маса от тела се проснаха на земята, загърчиха се и заскубаха тревата, за да се освободят, изкатерят и избягат.

— Помощ! — завикаха.

— О, да, помощ — каза черепът.

Последваха изблици от смях и те още повече се смразиха, когато ръката на скелета се протегна, обхвана бялото лице на черепа, дръпна го надолу и го… обели!