Рей Бредбъри - Дървото на вси светии

Така, все още поглеждайки назад към Пипкин, те достигнаха края на града — мястото, където цивилизацията се губеше в мрак.

Клисурата.

Клисурата, пълна с най-разнообразни звуци, с прокрадващи се катраненочерни поточета и рекички, със сенки от есени, изтъркулили се в огън и бронз и угаснали преди хиляда години. Това дълбоко място раждаше гъба-мухоморка, крастава жаба, речен рак и паяк. Под земята имаше дълъг тунел, в който се отцеждаха отровни води и ехото никога не преставаше да зове Ела Ела Ела, а ако отидеш, оставаш там навеки, навеки — кап, кап, навеки, луташ се, втурваш се, бягаш, шепнеш и никога не излизаш, никога вече, не… не…

Момчетата се наредиха на ръба на мрака, с поглед, отправен надолу.

И тогава Том Скелтън, изтръпнал под костите си, свирна през зъби, както когато вятърът нахлуе нощем през мрежата на прозореца в спалнята.

— А, значи там Пипкин ни казваше да отидем! — посочи той.

После изчезна.

Всички погледнаха в същата посока. Видяха дребната му фигура да се спуска бързо по прашната пътека надолу към сто милиона тона нощ, натъпкани в този грамаден тъмен кладенец, в това усойно мазе, в тази прелестно страшна клисура.

С викове се втурнаха след него.

Мястото, на което бяха застанали, опустя.

Градът бе изоставен да се измъчва с прекалената си благост.

Те се впуснаха стремглаво надолу през клисурата със смях и бутане — само лакти и глезени, пара от пръхтене и блъскане, за да спрат в куп тела, когато Том Скелтън спря и посочи пътеката.

— Ето — прошепна той. — Ето единствената къща в града, където си струва да се отиде на Празника! Ето я!

— Аха! — казаха всички.

Защото това бе самата истина. Къщата беше специална, чудесна, висока и мрачна. Трябва да имаше хиляда прозореца, всичките блещукащи със студени звезди. Сякаш бе издялана от черен мрамор вместо от греди, а вътре? Кой би отгатнал колко са вътре стаите, залите, мазетата и таваните. Горни и долни тавани, някои по-високи от останалите, други по-препълнени с прах, паяжини, прастари листа и злато, заровено и закътано така високо в небето, че никоя стълба в града не би го стигнала.

Къщата кимаше с кулите си, канеше с плътно затворените врати. Пиратските кораби са прелест. Старинните фортове са благодат. Но една къща, една обитавана от сенки къща в навечерието на вси светии? Осем малки сърца туптяха в абсолютна буря от възторг и одобрение.

— Хайде.

Те вече се тълпяха на пътеката. На края се изправиха пред олющена стена и се загледаха нагоре към старата къща. Нагоре към високия връх като на гробница. Защото точно на такъв приличаше. Внушителният, подобен на планински връх на замъка бе осеян с нещо, което напомняше черни кости или железни пръчки, и с множество комини, които бълваха димните сигнали на три дузини огньове в саждиви камини, скрити далеч долу, в мрачните недра на това чудовищно място. С всичките тези комини покривът приличаше на огромно гробище, където всеки комин сочеше гроба на някакъв древен бог на огъня, на някоя чародейка на парата, пушека и проблясващите искри. Точно когато гледаха, някъде около четири дузини димоходи блъвнаха мрачен облак от сажди, който още повече затъмни небето и угаси няколко звезди.

— Момчета — каза Том Скелтън, — Пипкин явно знае какво говори.

— Да, знае — съгласиха се всички.

Запълзяха по обрасла с плевели пътека към порутената веранда.

Том Скелтън пръв докосна с мършавия си крак най-долното стъпало. Момчетата зяпнаха учудени от смелостта му. И едва тогава вкупом, в плътен пакет от изпотени и потръпващи тела всички заизкачваха верандата сред яростните писъци на дъските отдолу. Всеки изпитваше желание да се отдръпне, да се обърне кръгом, да побегне, но се виждаше притиснат от момчето отзад, отпред или отстрани. И така, подала тук-там по някой псевдопод, грамадната амеба от потящи се момчета се наклони напред, побягна и спря пред външната врата, висока колкото ковчег и двойно по-тясна.

Един дълъг миг останаха пред нея, протегнали тук-таме ръка като крак на огромен паяк, която още малко и ще завърти студената топка или ще достигне мандалото отгоре. В същото време дървеният под на верандата се огъваше и потъваше, заплашвайки при всяко движение да поддаде и да ги запрати в някаква бездна с хлебарки. Всяка дъска, настроена на „ла“, „фа“ или „до“, щом я докоснеха тежките обувки, изпълняваше необикновената си партия. И ако бяха имали време и беше пладне, щяха да изпълнят танца на мъртвеца или ръченицата на скелета, защото кой би устоял пред една такава стара веранда, която подобно на гигантски ксилофон само чака да скочите отгоре й, за да запее?