Рей Бредбъри - Дървото на вси светии

Черепи и кости, скелети и призраци. В Египет видяхте смъртта на Озирис, цар на мъртвите. Гледайте добре.

Момчетата гледаха.

Бяха се озовали през грамадна дупка з подземната пещера и през нея виждаха египетско село, където в сумрака хората поставяха на праговете и первазите храна в глинени съдове и медни подноси.

— Това е за дух-х-ховете, които се завръщат у дома — прошепна Саван някъде сред сенките.

Отпред на къщите бяха приковани гирлянди от газени лампи, от които в здрача се издигаха тънки струйки дим като блуждаещи духове.

Сякаш човек можеше да види как привиденията се носят по калдъръмените улици.

Привиденията се отдалечиха от слънцето, изчезнало на запад, и направиха опит да влязат в къщите.

Топлата и димяща храна на прага обаче ги застави да обикалят възбудено.

Лек мирис на тамян и прах от мумии се понесе към момчетата, загледани в този древен Празник на вси светии и в радостните угощения, устроени не за скитащи малчугани, а за бездомни духове.

— Хей — прошепнаха момчетата.

— Не губете своя път в мрака — в къщите пропяха гласове към музиката на арфи и лютни. — О, скъпи мъртъвци, елате си у дома и бъдете добре дошли. Загубени в мрака, но все така скъпи. Не странствувайте, не се лутайте. Елате си у дома, елате, скъпи.

От мътните лампи се изви дим.

И сенките пристъпиха към прага и много внимателно докоснаха даровете от храма.

А в един дом момчетата видяха как мумията на дядо-предтеча бе извадена от някакъв килер и бе сложена на почетното място начело на трапезата, а отпреде му поставиха храна. И членовете на семейството се настаниха да вечерят, вдигнаха чаши и отпиха за мъртвеца, седнал там — целият прах и сухо мълчание.

— Бързо, открийте ме! Смехът на Саван ги зовеше.

— Не оттам! Оттук! Да!

Те се затичаха по тясната пътека от платно на мумия към дълбините на земята.

— Ето ме. Тук съм.

Свърнаха и спряха, защото дългата ивица се виеше по пода на гробницата и стигаше до една стена, където обвиваше краката на древна кафява мумия, подпряна полегато в осветена от свещи ниша.

— Нима — заекна Ралф Венгстръм, самият облечен като мумия, — нима това е… истинска мумия?

— Да — изпод златната маска на лицето на мумията се посипа прах. — Истинска.

— Мистър Саван! Вие !

Златната маска падна и звънна ясно на пода като камбана.

На мястото на маската се откри лицето на мумията — локва от кафява кал, набръчкана от слънчевите лъчи. Едното око бе залепнало с паяжина. Другото, с ясносин стъклен блясък, ронеше сълзи от прах.

— Да има сред вас някое момче, облечено като мумия? — запита приглушено гласът под савана.

— Да, аз, сър! — изписука Ралф, сочейки ръцете, краката и гърдите си, и медицинските бинтове, увиването и мумифицирането в които му бе отнело цял следобед.

— Добре — въздъхна Саван. — Хвани платнената ивица. Дърпай!

Ралф се наведе, пое превръзките на древната мумия и… дръпна!

Лентата започна да се развива, развива и разкри големия нос като човка на древно влечуго, нагънатата брадичка и сухата прашна усмихната уста на Саван. Кръстосаните му ръце се отпуснаха.

— Благодаря ти, момче! Вече съм свободен! Никак не е забавно да стоиш увит като някакъв стар погребален дар за Страната на мъртвите. Но — тихо! Бързо, момчета, скачайте в нишите и не мърдайте. Някой идва. Преструвайте се на мумии, на мъртви !

Момчетата се скриха и застинаха с кръстосани ръце, затворени очи, притаили дъх — подобно на фриз от миниатюрни мумии, изваян в древната скала.

— Спокойно — прошепна Саван, — идва… Погребалната процесия.

Цяла армия от опечалени в злато и фина коприна, понесли в ръце малки кораби-играчки и медни съдове с храна.

По средата им, върху раменете на шест мъже плаваше ковчег с мумия, ярък като слънце. А отзад — прясно увита мумия с нови рисунки върху платнените одежди и с малка златна маска на скритото лице.

— Вижте храната и играчките — прошепна Саван. — Те слагат в гробниците играчки, момчета. Така че когато боговете дойдат, децата да играят, скачат и лудуват, и да побягнат щастливо към Страната на мъртвите. Вижте лодките, хвърчилата, въжетата за скачане, джобните ножчета…

— Я, погледнете каква малка мумия — каза Ралф, сгорещен в превръзките си. — Вътре има момче на дванайсет години! Като мен! А тази златна маска върху лицето на момчето-мумия… не ви ли се струва позната?

— Пипкин! — извикаха всички дрезгаво.

— Шшшт! — просъска Саван.