Рей Бредбъри: Ковчегът

Няколко дни имаше сериозно блъскане и чукане — доставчиците на метални части и дреболии в малката работилничка на господин Чарлз Брейлинг работеха усърдно. Той умираше — умираше не на шега и явно страшно бързаше да довърши последното си изобретение между пристъпите на раздираща кашлица и храчене.

— Какво правиш? — попита по-младият му брат Ричард Брейлинг. От няколко дни слушаше с нарастваща неприязън и много любопитство блъскането и шумотевицата и сега надничаше през вратата.

— Махай ми се от главата и ме остави на мира — каза Чарлз Брейлинг. Бе седемдесетгодишен, целият трепереше и през повечето време устните му бяха влажни от слюнка. С мъка нагласи пирон върху една дебела дъска и го удари немощно с чука, след което нагласи малка ивица метал в сложната си машинария — с две думи, трудеше се здравата.

Ричард го измери с продължителен горчив поглед. Двамата не се понасяха. Омразата се бе появила преди няколко години и положението нито се подобряваше, нито се влошаваше от факта, че Чарли умира. Ричард изпитваше задоволство от наближаващата му смърт — ако изобщо се замисляше за това. Но цялата тази трескава дейност на по-големия му брат го бе накарала да се размърда.

— Моля те, кажи — каза той, без да помръдва от вратата.

— Ако искаш да знаеш — озъби се дъртият Чарлз, докато наместваше някакъв шантав чарк в сандъка пред себе си, — след една седмица ще съм мъртъв и затова… затова правя собствения си ковчег!

— Ковчег! Милият ми Чарли. Та това не прилича на ковчег. Ковчегът не е толкова сложно нещо. Хайде, признай с какво си се захванал.

— Казвам ти, ковчег е! Вярно, шантав на вид, но въпреки това — старецът прокара треперещи пръсти по големия сандък, — въпреки това е ковчег!

— По-лесно е да се купи готов.

— Не и като този! Никъде, за никакви пари не можеш да намериш като този. Ще е чуден ковчег, казвам ти.

— Явно лъжеш. — Ричард направи крачка напред. — Та той е дълъг почти четири метра. Два пъти повече от нормалното!

— О, така ли? — Старецът се разсмя тихо.

— И този прозрачен капак… кой е чувал за ковчег, през който да виждаш? Какъв е смисълът от прозрачен капак за един труп?

— О, я зарежи — каза старецът. — Ха! — И продължи да си тананика и да чука.

— И е ужасно широк — надвика данданията по-младият му брат. — Метър и петдесет. Та това е абсолютно ненужно!

— Мечтата ми е да доживея да патентовам този изумителен ковчег — каза старият Чарли. — Ще е като дар божи за всички бедни хора на света. Само си представи колко биха паднали разходите за повечето погребения. О, ама ти не знаеш как е възможно. Ама че съм глупав. Е, няма да ти кажа. Само този ковчег да можеше да се произвежда масово… Естествено отначало цената му ще е висока, но след като започне да се прави в огромни количества, хората всъщност ще спестяват.

— Върви по дяволите! — И по-младият брат ядосано излезе от работилницата.

Животът му не бе от приятните. Младият Ричард открай време беше такъв прахосник, че никога не успяваше да събере и две монети в джоба си. Всичките му пари идваха от по-големия Чарли, който бе достатъчно гаден, за да му го напомня непрекъснато. Ричард посвещаваше по-голямата част от времето си на хобитата си: страшно обичаше да трупа бутилки с етикети на френски вина в градината. „Харесва ми как блестят“ — често казваше той, като седеше и отпиваше, отпиваше и седеше. В целия окръг именно той поставяше рекорди по задържане на най-много пепел на пура от петдесет цента, без да падне. И знаеше как да поставя ръцете си така, че диамантите по тях да блестят на светлината. Но не той купуваше виното, диамантите и пурите. О, не! Всички те бяха подаръци. Никога не си бе позволявал да купи каквото и да било. Винаги всичко му се носеше и даваше. Трябваше да моли за всичко, дори за листа за писане. Смяташе се за истински мъченик, задето бе търпял толкова дълго и се бе примирявал да приема неща от болнавия си стар брат. Каквото и да докоснеше Чарли, то се превръщаше в пари; с каквото и да се заемеше Ричард, то завършваше с провал.

А сега дъртата къртица Чарли майстореше някакво ново изобретение, което сигурно щеше да му носи мангизи още дълго след като кокалите му изгният в земята!

Е, минаха две седмици.

Една сутрин по-старият брат се дотътри горе и отмъкна чарковете на електрическия грамофон. Друг път предприе набег срещу оранжерията на градинаря. Освен това получи доставка от една медицинска компания. На младия Ричард не му оставаше друго, освен да седи и да държи неподвижно дългата сива пепел на пурата си, докато цялото това изпълнено с мърморене шетане продължаваше.