Рей Бредбъри - Ковчегът

Ричард Брейлинг лежеше в ковчега и се мъчеше да се успокои. Отпусна всичките си мускули. Започна да се подсмива. Миризмата на сандъка не бе неприятна. През малките отвори влизаше съвсем достатъчно въздух, за да се чувства удобно. Трябва само да натисне леко с длани, без всички онези крясъци и блъскане, и капакът ще се отвори. Човек трябва да запази спокойствие. Сгъна ръце.

Капакът бе залостен.

Е, все още нямаше нищо опасно. Роджърс всеки момент щеше да дойде. Нямаше от какво да се страхува.

Музиката засвири.

Като че ли идваше някъде откъм предната част на ковчега. Свиреше орган, много бавно и меланхолично, по онзи начин, който неизменно се свързва с готически арки и дълги траурни ленти. Миришеше на пръст и шепоти. Отекваше високо между каменни стени. Бе толкова тъжна, че човек едва не се разплакваше, докато я слушаше. Музика на растения в саксии и прозорци със стъкла в синьо и алено. На залязващо слънце, сумрак и подухващ вятър. На потънала в мъгла утрин и стенещ в далечината рог.

— Чарли, Чарли, Чарли, стари глупако! Това значи е шантавият ти ковчег! — От смях очите на Ричард се насълзиха. — Просто сандък, който сам свири погребалните си песни. Ама че работа!

Лежеше и слушаше критично — все пак музиката бе прекрасна и нямаше какво да прави, докато Роджърс не дойде да го освободи. Очите му блуждаеха безцелно, пръстите му отмерваха леко ритъма върху сатенената тапицерия. Кръстоса разсеяно крака. Гледаше как слънчевите лъчи проникват през френския прозорец и в тях танцуват прашинки. Бе чудесен тъжен ден.

Дойде ред на проповедта.

Органът замлъкна и се разнесе нечий мек глас:

— Тук сме се събрали всички онези, които обичахме и познавахме покойния, за да му отдадем почитта си…

— Ах ти, Чарли, та това е твоят глас! — Ричард бе очарован. — Механично погребение, Боже мой. Орган и проповед. И Чарли произнася слово за самия себе си!

— Ние, които го познавахме и обичахме, сме опечалени от раздялата си с… — продължи мекият глас.

— Това пък какво беше? — Ричард се надигна, не вярваше на ушите си. Повтори си го точно по начина, по който го бе чул:

— Ние, които го познавахме и обичахме, сме опечалени от раздялата си с Ричард Брейлинг.

Точно това бе казал гласът.

— Ричард Брейлинг — каза мъжът в ковчега. — Но защо, та нали аз съм Ричард Брейлинг.

Грешка на езика, много ясно. Просто грешка. Чарли е искал да каже „Чарлз“ Брейлинг. Да. Разбира се. Да. Че как иначе. Да. Разбира се. Да. Естествено. Да.

— Ричард бе прекрасен човек — продължи гласът. — Няма да намерим по-прекрасен човек от него, докато сме живи.

— Пак моето име!

Размърда се неспокойно в ковчега.

Къде се бавеше Роджърс?

На два пъти казваше името му. Едва ли можеше да е грешка. Ричард Брейлинг. Ричард Брейлинг. Тук сме се събрали. Ще ни липсва… Опечалени. Няма да намерим по-прекрасен човек от него. Докато сме живи. Тук сме се събрали. Покойния. Ричард Брейлинг. Ричард Брейлинг.

Бззз. Щрак!

Цветя! Шест дузини яркосини, червени, жълти, окъпани от слънцето цветя изскочиха зад ковчега на скритите си пружини!

Свежият аромат изпълни тясното пространство. Цветята се поклащаха леко пред изумения му поглед и тихо потропваха по стъкления капак. Появиха се още, докато ковчегът не бе обграден от всички страни с цветове и сладки аромати. Гардении, далии и нарциси, трептящи и ярки.

— Роджърс!

Словото продължи.

— …Приживе Ричард Брейлинг бе познавач на много големи и добри неща…

Музиката въздъхна, засили се и заглъхна някъде в далечината.

— Ричард Брейлинг се наслаждаваше на живота, както човек се наслаждава на рядко вино, задържа го на устните си…

Изведнъж отстрани се отвори малък панел. От отвора изскочи бърза лъскава метална ръка. Някаква игла се заби в гръдния кош на Ричард, но не много дълбоко. Той изкрещя. Ръката му би пълна инжекция цветна течност, преди да успее да я хване. После се прибра в гнездото си и панелът се затвори.

— Роджърс!

Все по-засилващо се вцепеняване. Изведнъж си даде сметка, че не може да движи пръстите и ръцете си, нито да завърти глава. Краката му бяха студени и безжизнени.

— Ричард Брейлинг обичаше красивите неща. Музиката. Цветята — каза гласът.

— Роджърс!

Този път не изкрещя името. Можеше единствено да си го помисли. Езикът му бе неподвижен в безчувствената му уста.

Отвори се друг панел. Показа се метален форцепс в стоманена ръка. Лявата му китка бе пробита от огромна куха игла.