Рей Бредбъри - Ковчегът

— Приключих! — извика старият Чарли на четиринадесетата сутрин, след което рухна мъртъв.

Ричард допуши пурата си, без да показва вътрешната си възбуда, след което остави фаса с наистина рекордно дълго стълбче пепел и стана.

Отиде до прозореца и се наслади на играта на слънчевите лъчи върху приличащите на тлъсти бръмбари бутилки от шампанско в градината.

Погледна към горната площадка на стълбището, където скъпият стар брат Чарли се бе проснал кротко край парапета. После отиде до телефона и небрежно набра един номер.

— Ало, погребално бюро Грийн Лаун ли е? Обаждам се от дом Брейлинг. Бихте ли пратили катафалка, моля? Да. За брат ми Чарли. Да. Благодаря. Благодаря ви.

Докато отнасяха брата Чарлз, служителите получиха надлежни инструкции.

— Обикновен ковчег — каза младият Ричард. — Без опело. Сложете го в чамов ковчег. Би предпочел да си иде по този начин — простичко. Довиждане.

След няколко минути потри ръце.

— А сега да видим що за „ковчег“ е измайсторил скъпият Чарли. Едва ли ще разбере, че няма да го погребат в „специалния“ му сандък. Ах.

Слезе в работилницата.

Ковчегът бе поставен пред широко отворения френски прозорец, със затворен капак, завършен и спретнат, прилежно събран като части на швейцарски часовник. Беше огромен и се намираше на една предълга маса с колелца за по-лесно преместване.

Той погледна през стъкления капак. Вътрешността бе дълга два метра. Явно имаше по почти метър откъм главата и краката. Почти по метър от двата края, покрити с тайни панели, които трябваше да намери начин да отвори и да открие… какво точно?

Пари естествено. Щеше да е типично в стила на Чарли да отнесе богатствата си в гроба, без да остави на Ричард нито цент, поне за една бутилка. Дърто копеле!

Вдигна стъкления капак и опипа, но не намери скрити копчета. Имаше малка бележка, прилежно написана на бял лист и закрепена на покритата със сатен стена на ковчега.

Авторска изработка от април 1946. Прост за употреба. Може да се използва многократно от собственици на погребални бюра и семейства с усет към бъдещето.

Ричард изсумтя. Да не би Чарли да си беше въобразявал, че ще го преметне?

Имаше още написано:

ПРОСТО ПОСТАВЕТЕ ТЯЛОТО В КОВЧЕГА…

Ама че глупост. Поставете тялото в ковчега! Естествено! Как иначе? Напрегна очи и дочете указанията:

ПРОСТО ПОСТАВЕТЕ ТЯЛОТО В КОВЧЕГА И ЩЕ ЗАЗВУЧИ МУЗИКА.

— Не може да бъде! — Ричард зяпна. — Само не ми казвай, че целият този труд е бил за…

Отиде до отворената врата на работилницата, излезе на облицованата с плочки тераса и извика към градинаря в оранжерията му.

— Роджърс!

Градинарят подаде глава навън.

— Колко е часът? — попита Ричард.

— Дванайсет, сър — отвърна Роджърс.

— Добре, ела тук в дванайсет и петнайсет и виж дали всичко е наред — каза Ричард.

— Да, сър — отвърна градинарят.

Ричард се обърна и влезе в работилницата.

— Да видим… — каза тихо.

Нищо лошо нямаше да легне в сандъка и да го пробва. Забеляза малки вентилационни отвори отстрани. Щеше да има въздух дори при затворен капак. Пък и Роджърс след малко щеше да дойде. ПРОСТО ПОСТАВЕТЕ ТЯЛОТО В КОВЧЕГА — И ЩЕ ЗАЗВУЧИ МУЗИКА. Колко наивно от страна на дъртия Чарли! Качи се на масата.

Сякаш влизаше във вана. Чувстваше се гол и наблюдаван. Стъпи с лъснатата си обувка в ковчега, сви коляно и се надигна, измърмори, без забележката му да е отправена към конкретен човек, след което стъпи и с другия крак и се сви, сякаш не можеше да прецени дали температурата на водата е добра. Намести се с тихо подхилване и легна, преструваше се (защото беше смешно да се преструва) на мъртъв; представяше си как хората ронят сълзи по него, свещите горят и пушат, а светът е спрял насред крачка заради края му. Направи достолепна физиономия, затвори очи, като едва сдържаше смеха си зад стиснатите си треперещи устни. Постави ръце на гърдите си и реши, че са бледи и студени.

Бззз. Щрак! — прошепна нещо в стената на сандъка. — Щрак !

Капакът се затръшна отгоре му!

Ако в този момент някой минаваше покрай работилницата, несъмнено щеше да си представи подивял мъж, който рита, блъска и крещи вътре! Чуваха се звуци на бясно мятащо се тяло. Глухи удари на плът и юмруци. Сподавени викове и особеното свистене от дробовете на уплашен човек. Шумолене като на хартия и крясъци като от много едновременно надути свирки. После дойде ред на истинския писък. А след него… тишина.