Рей Бредбъри: Няма да има утре

— В известен смисъл може да е повод за гордост — както винаги.

Помълчаха известно време, после той си сипа още малко кафе.

— Как мислиш, защо именно днес?

— Защото така.

— Защо не някоя друга нощ в миналия век, или преди пет века, преди хилядолетие?

— Може би защото никога досега не е имало деветнайсети октомври хиляда деветстотин шейсет и девета, а ето че сега е настъпил. Защото тази дата означава повече от всяка друга; защото това е годината, в която нещата са такива, каквито са по цял свят, и затова настъпва краят.

— Тази нощ над океана и в двете посоки летят бомбардировачи, които никога вече няма да видят суша.

— Това е част от причината.

— Е — каза той, докато ставаше, — какво следва? Ще измием ли съдовете?

Измиха съдовете и ги прибраха по-прилежно от обичайното. В осем и половина момичетата бяха сложени да спят, бяха целунати за лека нощ, мъничките нощни лампи край леглата им бяха запалени, а вратата — оставена открехната.

— Чудя се… — каза съпругът на излизане от спалнята, поспря с лулата си в ръка и хвърли поглед назад.

— Какво?

— Дали да затворим вратата, или да я оставим малко по-широко отворена, за да влиза повечко светлина.

— Аз пък се чудя дали и децата не знаят.

— Не, разбира се, че не.

Седяха, четоха вестници, разговаряха, послушаха малко музика по радиото, после седяха пред камината и гледаха въглените, докато часовникът отброяваше — десет и половина, единайсет, единайсет и половина. Мислеха си за всички други хора по света, които прекарваха вечерта си всеки по свой начин.

— Е… — каза най-сетне той.

Целуна дълго жена си.

— Е, поне бяхме добри един за друг.

— Искаш ли да поплачеш? — попита той.

— Не.

Обиколиха къщата, изгасиха лампите, отидоха в спалнята, съблякоха се в прохладната тъмнина и дръпнаха завивките.

— Чаршафите са толкова свежи и приятни.

— Уморена съм.

— Всички сме уморени.

Легнаха си.

— Един момент — каза тя.

Чу я как става от леглото и отива в кухнята. Миг по-късно се върна.

— Чешмата капеше — обясни тя.

Нещо във всичко това бе тъй смешно, че той не успя да се сдържи.

Тя се разсмя с него, даваше си сметка, че постъпката й наистина е смешна. Накрая спряха и останаха да лежат в прохладното легло, преплели пръсти, допрели глава до глава.

— Лека нощ — каза след малко той.

— Лека нощ — отвърна тя.

© 1951 Рей Бредбъри

© 2008 Венцислав Божилов, превод от английски

Ray Bradbury

The Last Night of the World, 1951

Сканиране: Mandor, 2008

Разпознаване и редакция: moosehead, 2009

Издание:

Рей Бредбъри. 100 разказа

Американска, първо издание

ИК „Бард“, София, 2008

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

ISBN: 978-954-585-949-6

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/10315]

Последна редакция: 2009-01-31 10:40:00