Рей Бредбъри - Утрешното дете

Той не искаше да бъде баща на малка синя пирамидка. Питър Хорн изобщо не си беше правил такива планове. Нито пък жена му си представяше, че може да им се случи такова нещо. Дни наред бяха разговаряли спокойно за наближаващото раждане на детето им, хранеха се с обикновена храна, спяха много и като дойде време да тръгнат с хеликоптера за болницата, той я прегърна и целуна.

— След шест часа ще си бъдеш пак в къщи, миличка — каза той. — Тази нова техника за раждане вече прави всичко за човека, само дето още не замества бащата на детето.

Тя си спомни някаква отдавнашна песничка. „Не, не, поне това не могат да ми вземат“ — затананика си я и се засмяха. Хеликоптерът ги издигна над зеления път от градчето към големия град.

Лекарят, спокоен човек на име Уолкот, вдъхваше доверие. Приготвиха Поли Ан, съпругата, за предстоящото събитие, а бащата както обикновено остана в чакалнята. Там можеше да пуши или да си вземе едно уиски с лед. Чувстваше се чудесно. Чакаха първо дете, но нямаше за какво да се тревожат. Поли Ан беше в сигурни ръце.

След един час доктор Уолкот влезе в чакалнята. Имаше вид на човек, който е видял смъртта. Питър Хорн, вече на третата чашка, застина:

— Мъртва ли е?

— Не — тихо отвърна лекарят. — Не, не, тя е добре. Но бебето…

— Бебето ли умря?

— Бебето също е живо, обаче… Допийте си и елате с мен. Нещо се случи.

Да, наистина беше станало нещо. И „нещото“ бе изкарало цялата болница по коридорите. Хората обикаляха от стая в стая. Почти му прилоша, докато минаваха по коридора, където стояха хора в бели престилки, споглеждаха се и шушукаха.

— Виж ти! Виж ти! Детето на Питър Хорн! Невероятно!

Влязоха в малка чиста стая. Вътре се тълпяха хора и се надвесваха над ниска маса. На нея имаше нещо.

Малка синя пирамидка.

— Защо ме доведохте тук? — обърна се Хорн към лекаря.

Малката синя пирамидка се раздвижи. И заплака.

Питър Хорн се втурна напред и погледна потресен. Пребледня и задиша учестено.

— Да не би това да е то?

Доктор Уолкот кимна.

Синята пирамидка имаше шест змиевидни израстъка и три очи, които примигваха от стените й.

Хорн не помръдваше.

— Тежи три килограма и четиристотин грама — обади се някой.

Хорн си помисли, че се гаврят с него. Някакъв номер му бяха погодили. Чарли Ръскол трябва да стои зад всичко това. И сега всеки момент ще влезе и ще извика: „Хвана ли се, глупчо!“ — и всички ще се разсмеят. Това не може да е моето дете. О, ужасно. Подиграват ми се.

Хорн стоеше и по лицето му се стичаха капки пот.

— Изведете ме оттук. — Обърна се и недоумяващо разтвори и отпусна ръце, очите му запримигваха.

Уолкот сложи ръка на рамото му и заговори успокоително:

— Това е вашето дете. Разберете, мистър Хорн.

— Не, не може да бъде. — Умът му не можеше да го побере. — Това е някакъв кошмар. Унищожете го!

— Не можем да убием човешко същество.

— Човешко същество?! — Хорн примигна насълзен. — Това не е човек. Това е богохулство!

Лекарят бързо продължи:

— Направихме изследванията на това… дете… и решихме, че не е мутант, а резултат от разлагане и пренареждане на генетичния код. То не е някаква аномалия. Нито е болно. Изслушайте ме, моля ви, внимателно.

Хорн бе втренчил широко отворени очи в стената. Потресен беше и се олюляваше. Лекарят продължаваше да говори сдържано, убедително:

— При раждането детето е било засегнато от външни влияния. Вследствие късо съединение и едновременно с това погрешното функциониране на новите машини за раждане и хипноза се е получило нарушаване на измеренията. И при това положение — завърши набързо лекарят — вашето дете се е родило в… друго измерение.

Хорн дори не можа да кимне. Стоеше и чакаше.

Доктор Уолкот беше съвсем ясен.

— Вашето дете е живо и… и щастливо. Ето го там, на масата. Но за нас видът му е малко странен, понеже се е родило в друго измерение. Очите ни, привикнали към триизмерно възприемане, не могат да го видят като дете. Но то си е дете. Под целия този камуфлаж тази странна пирамидална фигура с израстъци е вашето дете.

Хорн стисна устни и затвори очи.

— Може ли да получа нещо за пиене?

— Разбира се. — Лекарят му подаде чаша.

— И ако може да седна някъде, просто да поседна за малко. — Хорн се отпусна изтощено на стола. Почваше да разбира. Всичко бавно се наместваше. Той потръпва. Все пак, колкото и страшно да изглеждаше, това беше първото му дете.

Накрая вдигна поглед и се помъчи да различи лекаря.