Джак Брул - Предсказанието

Скот щеше да бъде водач, а Мърсър щеше да помага, ако Глас се нуждае от нещо. Трябваше само да плува след него и да не му пречи. Можеше да се справи с това. Ами ако объркаше нещо? Не можеше да си позволи дори да помисли за това. Скот се нуждаеше от човек, който да му помага да дърпа кабела във вулканичния отвор и нямаше друг, нито време да търсят някого.

— Добре. Ще се спуснем веднага щом докарат бомбата. Скот разполага с четири часа да ме научи на всичко, което Чарли пропусна да ми обясни. — Мърсър се усмихна накриво на Глас. — Надявам се, че знаеш какво правиш, по дяволите!

— И аз щях да ти кажа същото.

Преди да тръгнат към водолазните костюми, Джим убеди Мърсър, че се нуждае поне от един техник, който да наблюдава гмуркането, и предложи човек.

— Но само той — съгласи се Мърсър. Идеята обаче не му хареса. — Не искам да освобождавате другите от каюткомпанията, докато не ги проверите.

Мърсър искаше да разбере какво е положението с бомбата и опита да се свърже с Айра по мобилния си телефон, но отново нямаше сигнал. Успя обаче да се обади по радиопредавателя на Бил Фарли, отговорника в източната страна на вулканичния хребет.

Заповедта за евакуация беше издадена, но никой не напускаше поста си. Всъщност Фарли съобщи, че от първата и втората смяна пристигат стотици работници, изгарящи от нетърпение да започнат мащабна атака, за да предотвратят свличането на Кумбре Виеха. Мъжете щели да напуснат опасната зона и да тръгнат към северната част на острова едва когато бомбата бъде поставена и часовникът отмерва секундите до взривяването й.

Мърсър изпита гордост.

Ходенето от контролния център, който се намираше в средата на палубата на „Петромакс Ейнджъл“, до контейнера с водолазните костюми „Тритон“ на кърмата беше като разходка по наскоро прекопана нива по време на циклон. Вятърът и дъждът блъскаха кораба и екипажът не можеше да се справи с мочурливата кал, която на места беше до колене. Пластове пепел и горещи парчета пемза покриваха морето.

Яркожълтите „Тритон“ бяха в металните си клетки и бяха открехнати и готови за водолазите. Приличаха на изоставена черупка на насекомо от научнофантастичен филм. Техникът, който Джим бе препоръчал, инсталираше допълнителни прожектори на костюмите и помощни акумулаторни батерии.

— Ще дърпаме кабел, за да извадим робота от тунела, затова не можем да бъдем завързани един за друг — обясни Скот. — Рискът да заплетем всичко е твърде голям. Двамата с теб ще можем да разговаряме, но щом влезем в тунела, може да изгубим връзка с акустичния телефон на кораба.

— Как ще разберат кога да издърпат „Консей“? Скот потупа стоманените щипци на скафандъра си.

— След като прикрепим кабела, ще го хванем с това. Едно почукване — да дърпат, две — да спрат.

— Толкова ли е лесно?

— Абсолютно. А сега ми разкажи какво правихте с Чарли, когато бяхте заедно, и аз ще продължа оттам.

През следващите три часа Глас разясни устройството и функциите на водолазните костюми. Мърсър се стараеше да запомни колкото е възможно повече от обясненията. Те работиха един час в костюмите, като изключиха захранването, за да не изтощят акумулаторите. Макар че тренировката беше на сухо и драстично щеше да се различава от подводната действителност, Мърсър беше благодарен за инструкциите и показването.

Единствената промяна в първоначалния план беше Глас да използва скафандъра на Чарли, а Мърсър да се гмурне с резервния, който бе изпробвал на „Морски наблюдател“. Скот реши, че ще може по-добре да се справи с особеностите на костюма на Чарли.

Двамата си починаха, когато обещаният от Айра час наближи. Мърсър опита да се обади на адмирала по мобилния си телефон, но отново нямаше сигнал. Джим се бе свързал по радиотелефона с представител на властите в Тенерифе, от когото разбра, че бомбата е стигнала до Лисабон, Португалия, и пътува за Ла Палма. Човекът не знаеше с какъв транспорт.

— Няма начин да я докарат с хеликоптер в тази мъгла — каза Скот, докато се взираха в бурята.

Зората беше мрачна. Вулканът Сан Хуан беше престанал да бълва пепел, но небето беше забулено от сажди и щеше да остане оловносиво дори когато дъждовните облаци преминеха. Нямаше достатъчно светлина, за да се видят очертанията на острова, който се намираше на километър и половина от тях.

— Хей, Мърсър! — извика Джим от контролния център. — Мисля, че някой те търси.

Мърсър хукна в мръсния дъжд.

— Какво става?

Маккензи му даде слушалките.