Джак Брул - Предсказанието

— Разполагаш с пет часа. Ако успееш да взривиш бомбата и да предотвратиш свличането, президентът няма да обяви евакуация. Пристигна ли?

— Преди две минути. Използването на УМБ беше добра идея.

— Помислих, че това ще ти хареса. Ще се погрижим хората на западната страна на другите острови да не бъдат засегнати от вълните след взривяването на бомбата. Флотата измества блокадата. Един кораб ще остане в кордона, в случай че ти потрябва.

— А крайбрежието на Северна Африка? — попита Мърсър, изумен от нивото на координация, макар че беше в центъра на събитията.

— По-безлюдно е от обикновено. Обединените нации са свършили добра работа там. Готови ли са водолазите?

Мърсър не желаеше да знае подробности за реакцията на света към кризата, нито да отегчава Айра с нападението срещу Чарли Уилямс или че самият той ще се гмурне, за да постави бомбата.

— Да. — Мърсър не знаеше как да зададе следващия въпрос. Не му беше присъщо да поставя под съмнение успеха, но трябваше да се застрахова. — Виж какво, Айра, искам да ми направиш една услуга.

— Кажи.

— Ако не успеем и обявят евакуация, искам да се погрижиш за Хари.

— Вече го направих. Той и Дребосъка са напълнили с бензин колата ти и имат резервация в хотел до Линчбърг, Тенеси.

Изборът им не изненада Мърсър. В Линчбърг се намираше фабриката за производство на „Джак Даниълс“.

— Увери се, че ще заминат.

— Не се тревожи. Мисля, че ще отидат независимо дали президентът ще направи изявлението или не. Мърсър се усмихна.

— Тогава му кажи, че ако кучето му издраска кожените ми седалки, ще ги претапицирам с набръчканата му кожа.

— Добре. Трябва да затварям, Мърсър. Дръж ме в течение.

— Аз може да нямам връзка, но ще се погрижа Джим Маккензи или Тиса да са на разположение.

— Хубаво. Успех!

Мърсър прибра телефона в джоба на работния комбинезон, който Глас му беше дал. Скот стоеше до своя АВК и разговаряше със Спирит.

— Как е Чарли? — попита Мърсър. Тя го погледна гневно и не отговори.

— Все още е в безсъзнание — отвърна Скот, без да разбира враждебността й. — Инженерът му е прелял трето пликче кръвна плазма. Спирит казва, че цветът на лицето му е по-добър и кървенето е спряло.

— Хубаво.

Тиса излезе от контролния център. Спирит я погледна гневно и се обърна към Мърсър.

— Виждам, че не си чак такъв мъж, та да използваш водолазния костюм на Чарли — язвително подхвърли тя и се отдалечи.

— Казах ти — отбеляза Тиса.

— Опасявам се, че дълбоко грешиш за нея. Тя ме мрази в червата.

Тиса погали ръката му.

— Не знаеш много за жените. Това е лошо за теб. И добре за мен.

— Защо да е лошо за мен?

— Защото няма да разбереш женските ми номера.

Тиса и обещанието за връзка между тях го крепяха и му даваха сили въпреки сериозното положение и бремето, което тегнеше на плещите му. Закачливите й забележки го караха да забравя всичко друго. Той хвана ръката й и се обърна към Скот.

— Разполагаме с пет часа преди президентът да издаде заповед за евакуацията на Източното крайбрежие и да предизвика паника, която може да отнеме живота на хиляди хора. Бомбата ще се взриви три часа след като часовникът бъде активиран, а на мен ми трябва поне един час след експлозията, за да видя какви са резултатите.

— В такъв случай ни остава един час да извадим „Консей“и да поставим бомбата — недоволно измърмори Скот. — Времето не е много.

— Още една причина да тръгваме веднага. Как ще носим бомбата?

— Моят водолазен костюм ще поеме тежестта на кабела. Ще закачим бомбата на твоя колан. Жироскопите в скафандъра ще компенсират за добавената тежест и ще го уравновесяват.

— Добре. — Мърсър стисна ръката му.

Двама работници на „Петромакс“ им помогнаха да влязат във водолазните костюми. Преди да затворят задната част, Мърсър направи знак на Тиса да се приближи до него.

— Ще се видим скоро.

— Колко е часът?

— Осем и тридесет. Господи! Да не би оракулът да е предсказал нещо друго за днес?

— Не. Просто исках да знам. — Тя се усмихна и го целуна. — Ако не бях загубила на ферибота часовника, който ми подари, мисля, че щях да започна да го нося.

— Ще ти купя друг — обеща той.

Тиса отстъпи назад. Скафандърът на Мърсър беше затворен и херметизиран. Вентилационната система вече работеше, но му беше необходимо няколко пъти дълбоко да поеме въздух, за да напълни белите си дробове.

— Чуваш ли ме, Мърсър? — обади се Скот от своя „Тритон“.

— Силно и ясно. Джим, във връзка ли сме с контролния център?