Стивън Бруст - Текла

— Ще те подгони, ако това искаш.

— Да.

Той въздъхна, поклати глава и излезе. Отпуснах се в стола, изпънах крака на бюрото и превъртях всичко наум, за да съм сигурен, че не пропускам нещо.

Когато се прибрах, Коути си беше вкъщи. Казахме си „здрасти“ и „как мина денят“, и други такива. Седнахме в дневната, един до друг на дивана, за да почувстваме, че нищо не се е променило, но на една-две педи един от друг, за по-сигурно. Станах първи, протегнах се и заявих, че лягам да спя. Тя ми пожела лек сън. Подхвърлих, че може би и тя има нужда от малко сън, и тя призна, че има и също ще си легне, скоро. Излязох. Лойош и Роуца ми се сториха малко посърнали. Не знам защо. Заспах бързо, както винаги, когато съм задействал някой план. Това е едно от нещата, които ме държат нормален.

Телепортирах се до кантората рано на другата заран и зачаках доклади. Херт се оказа точно толкова бърз в досещането, колкото предполагах. Чух, че е имало опити да се проникне през магиите около кантората ми и на още две места.

— Радвам, се, че предложи да ги защитим, Крейгар.

Той изломоти нещо.

— Какво те притеснява, Крейгар?

— Хе. Дано поне знаеш какво вършиш.

Понечих да отговоря: „Винаги знам какво върша, Крейгар“, но щеше да прозвучи малко кухо, затова казах:

— Така мисля. — Това, изглежда, го задоволи.

— Добре, а по-нататък какво?

Споменах му името на една важна личност в организацията и каква е следващата ми стъпка. Крейгар ме погледна изненадано, после кимна.

— Разбира се. Той ти дължи една услуга, нали?

— Или две-три. Уреди го за днес, ако е възможно.

— Ясно.

Върна се след час и каза:

— В „Синия пламък“. — Усмихнахме се на общия спомен. — В осмия час. Каза, че той ще се погрижи за защитата, което значи, че знае в общи линии какво става.

Кимнах.

— Би трябвало.

— Вярваш ли му?

— Все едно, рано или късно трябва да му се доверя, така че защо да не е сега?

Крейгар кимна.

По-късно същия ден ми съобщиха, че сме запалили две постройки в Южна Адриланка. Херт сигурно вече беше побеснял и адски му се искаше да ме спипа. Изсмях се. „Скоро — казах му наум, — скоро“.

Усетих в ума странен гъдел и се сетих какво означава.

„Кой е?“

„Чимов. Близо до щаба на Кели съм“.

„Какво става там?“

„Местят се“.

„Аха. Разбери къде отиват“.

„Добре. Цяла тълпа са. Като че ли очакват неприятности. Разлепват също някакви плакати и раздават листовки“.

„Прочете ли какво пишат?“

„Да. За някакво масово събиране утре следобед, в парка Наймат. Заглавието е с големи букви и гласи: «На оръжие»“.

„Добре. Чудесно. Остани там и не се забърквай“.

„Ясно, шефе“.

— Крейгар!

— Да?

— Прати хора до щаба на Кели. Четирима-петима. Щом се опразни, да влязат и да потрошат вътре. Да потрошат мебелите, които са останали, стените, да разнебитят кухнята, такива неща.

— Окей.

Останалата част на деня прекарах така. Пристигаха съобщения — за погромчета, извършени тук-там, за издънило се нападение на Херт тук-там, аз си седях и отвръщах отсечено. Отново действах ефективно и се чувствах толкова добре, че откарах до късно вечерта, като сглобявах сведенията и боцках в задника ту Кели, ту Херт. Разбира се, кантората беше най-безопасното място за мен и това беше друга сериозна причина да остана да работя до късно.

Вечерта размених съобщения с един от свръзките ни в Имперския дворец и разбрах, че да, „висшите власти“ са забелязали какво става в Южна Адриланка. Името на Херт беше излязло, но моето засега — все още не. Идеално.

Щом наближи осмият час следобед, взех Пръчките, Светулката, Усмивката и Чимов и тръгнахме към „Синия пламък“. Оставих ги при вратата, понеже гостът ми вече беше пристигнал и бе обещал да осигури охраната. И наистина забелязах двама клиенти и трима келнери, които много ми приличаха на биячи. Приближих до масата и се поклоних.

— Добър вечер, Влад.

— Добър вечер, Демоне. Благодаря, че дойде.

Кимна ми и седнах. Демона, за тези от вас, които не знаят, беше голяма клечка в съвета на Джерег — групата, дето взима решения, засягащи целия бизнес на дома Джерег. Смятаха го за втората по важност особа в организацията; не беше някой, на който можеш да му се плетеш в краката. Но както спомена Крейгар, дължеше ми една услуга за една „работа“, която му бях свършил наскоро.

Разменихме си малко учтивости, а след като дойде храната, той каза:

— Чувам, че си имаш неприятности.

— Малки — отвърнах. — Не е нещо, с което да не мога да се оправя.