Стивън Бруст - Текла

— Нима? Е, радвам се да го чуя. — Изглеждаше леко озадачен. — Защо тогава поиска да се срещнеш с мен?

— Бих искал да предотвратя някои последствия.

Той примига.

— Продължавай.

— Империята може да почне да забелязва играта, която играем с Херт, а когато Империята забележи, и съветът забелязва.

— Разбирам. Искаш да не се месим.

— Точно така. Можете ли да ми дадете една неделя да уредя нещата?

— Можеш ли да ограничиш неприятностите само в Южна Адриланка?

— Не е проблем. Никъде другаде няма да го пипам, и съм затворил и защитил всичко свое, така че ще му е трудно да ме удари. Може да се появят един-два трупа, но не и нещо, което да предизвика голямо вълнение.

— Империята много се озлобява, когато се появят трупове, Влад.

— Мисля, че няма да са много. Всъщност няма да има нито един, ако хората ми внимават. И както казах, трябва да се уреди до една неделя.

Той ме изгледа.

— Задвижил си нещо, нали?

— Да.

Демона се усмихна и поклати глава.

— Не може да се каже, че ти липсва находчивост, Влад. Добре, имаш една неделя. Ще се погрижа.

Предложи да плати вечерята, но аз настоях. Удоволствието беше мое все пак.

До вкъщи ме придружи пълен ескорт бодигардове. Оставиха ме точно пред вратата и след като прекрачих прага, усетих как напрежението, което бях натрупал, неусетно се изцежда от мен. Виждате ли, докато кантората ми е защитена добре, според неписания закон на джерег домът на човек е абсолютно неприкосновен. Защо ли? Не знам. Може би по същата причина, поради която са неприкосновени храмовете — просто за да има едно място, където да се чувстваш в безопасност, независимо от всичко, и по този начин всеки е уязвим за атака. Може би това е другата причина. Не знам. Но никога не съм чувал този обичай да е бил нарушаван.

Разбира се, никога не бях чувал и да се краде от джерег, докато не се случи, но човек все пак трябва да се издържа с нещо.

Нали?

Все едно, бях си вкъщи, в пълна безопасност, и Коути беше в дневната, четеше си таблоида. Сърцето ми подскочи, но се овладях и се усмихнах.

— Рано сме си у дома.

Тя вдигна глава, но не се усмихна.

— Копеле такова!

Зад думите й определено имаше чувство. Усетих как лицето ми пламна, а в стомаха ме жегна и болката плъзна по цялото тяло. Не че не знаех, че ще се сети какво правя или че не бях знаел каква щеше да е реакцията й, тъй че защо трябваше да се стъписвам така, след като направи точно това, което очаквах? Преглътнах и казах:

— Коути…

— Не помисли ли, че ще го разбера? Да биеш хората на Херт и да хвърляш вината на нас?

— Не, знаех го.

— Е?

— Действам по план.

— План — повтори тя с пълно презрение.

— Правя каквото трябва.

Изгледа ме полуозъбено, полунавъсено.

— Правел каквото трябвало. — С тон, все едно обсъждаше половите навици на текла.

— Да.

— Правиш всичко, за да унищожиш единствените хора, които…

— Единствените хора, заради които можеш да изгубиш живота си? Да. И за какво?

— За един по-добър живот за…

— О, я престани. Твоите типове са толкова задръстени с великите си идеали, че така и не могат да разберат, че на този свят има хора. Хора, които не могат да бъдат стъпкани без причина. Индивиди. Като се почне с теб и мен. Ето ни сега, на ръба сме на — и аз не знам какво, — заради тези велики спасители на човечеството, а единственото, което можеш да видиш ти, е това, което става с тях. Сляпа си за това, което става с нас. Освен ако вече изобщо не те интересува. И не ти ли подсказва това, че с тях нещо не е наред?

Тя се изсмя, с омерзение.

— Нещо не е наред с тях? Това ли ти е заключението? Нещо не е наред с движението?

— Да. Това ми е заключението.

Тя изкриви уста и каза:

— И очакваш да го купя това?

— Какво значи „да го купя“?

— Значи, че тая стока не можеш да я продадеш.

— А какво трябва да продавам?

— Можеш да продаваш каквото си щеш, все ми е едно.

— Коути, говориш несвързано. Какво…

— О, я млъкни! Копеле такова.

Никога досега не ме беше наричала с такива думи. Странно, колко силно ме жегна.

За първи път от толкова време изпитах гняв към нея. Стоях и я гледах, краката ми сякаш се бяха сраснали с пода, лицето ми беше замръзнало. Студеният прилив на гнева отначало дори ме зарадва. Тя стоеше срещу мен, гледаше ме с яд (не бях забелязал дори, че е станала) и това само го усили. В ушите ми бучеше и ме споходи мисълта, някъде много отдалече, че отново съм престанал да се владея.