Стивън Бруст - Текла

Ако изобщо можех да го принудя да се задвижи, може би щях да успея да го принудя и да излезе на открито, където може би щеше отново да ми падне на мушката. По-нататък… хм. Дядо ми мълчеше и ме гледаше, сякаш разбираше колко бързо работи мозъкът ми. Почнах да съставям нов план. Лойош го остави без коментар. Поогледах плана от няколко различни ъгъла, докато отпивах от билковия чай. Задържах го в главата си и го треснах с няколко възможни проблема, но той се закрепи съвсем прилично. Реших да го изпълня.

— Идея ли имаш, Владимир?

— Да, Ноиш-па.

— Е, значи ще предприемаш нещо.

Станах.

— Прав си.

Той кимна и не каза нищо повече. Сбогувах се, докато Лойош излиташе през вратата пред мен. Лойош каза, че всичко било наред. Все още ме безпокоеше Квайш. Много по-трудно щях да осъществя плана си мъртъв.

Бях изминал само две карета, когато ме спря. Минавах през един пазар, а тя се беше облегнала на една сграда, с ръце зад гърба. Изглеждаше на около петнайсет години и носеше селяшка пола в жълто и синьо. Полата беше цепната, което не означава нищо, но краката й бяха бръснати, което означава много.

Дръпна се от стената, щом минах покрай нея, и ми каза здрасти. Спрях и й пожелах приятен ден. Изведнъж ми хрумна, че това може да е нагласено; прокарах длан през косата си и опипах наметалото. Тя, изглежда, помисли, че се старая да я впечатля, и ми показа две трапчинки. Зачудих се колко отгоре ще струват трапчинките.

„Нещо да забелязваме, Лойош?“

„Много е гъчкано, за да съм сигурен, шефе, но Квайш не го виждам“.

Реших, че вероятно е само това, което изглежда.

Попита ме дали бих имал нещо против да я заведа някъде да пийнем. Казах „защо не“. Попита ме дали бих имал нещо против да я заведа някъде да се изчукаме. Попитах я за колко, тя отвърна — за седемнайсет, което правеше около империал, което е една трета от това, което взимаха моите парцалчета.

Казах:

— Ами да.

Тя кимна, без да си прави повече труда с трапчинките, и ме поведе по пресечката. Пуснах един нож да падне в ръката ми, просто за всеки случай. Влязохме в някакъв хан, с табела, на която се виждаха няколко пчели, бръмчащи около кошер. Тя заговори с ханджията и прибрах ножа. Дадох му няколко сребърника. Той посочи с глава към стълбището и рече:

— Трета стая.

Ханът беше доста пълен за ранен следобед и замъглен от синкавия дим. Миришеше на старо, мръсно и застояло. Готов бях да се обзаложа, че всички в гостилницата са пияни.

Тя ме отведе до трета стая. Настоях тя да влезе първа и изчаках да видя дали няма да се окаже, че вътре има някой. Не забелязах такива признаци. Лойош влетя след нея.

„Окей, шефе. Чисто е“.

Тя каза:

— И това ли го искаш вътре?

— Да.

Тя сви рамене.

— Добре.

Влязох в стаята. Завесата падна зад мен. На пода имаше дюшек, до него имаше масичка. Дадох й империала.

— Благодаря.

Тя си свали блузката. Тялото й беше младо. Не помръднах. Тя ме погледна и каза:

— Е?

Пристъпих към нея, тя докара сънената усмивка, извърна лице към мен и протегна ръце. Зашлевих я. Тя отстъпи крачка назад и викна:

— Ей!

Зашлевих я отново.

— Ей, без тия!

Извадих от наметалото си нож и го вдигнах. Тя изпищя.

Щом звукът отекна из стаята, я сграбчих под мишницата, издърпах я в ъгъла до вратата и я задържах там. В погледа й вече имаше страх. Казах й:

— Ако си отвориш устата, ще те убия.

Тя кимна, зяпнала в лицето ми. Чух стъпки отвън и я пуснах. Завесата се люшна встрани и се появи дълга сопа, последвана от едър източняк с черна брада.

Той нахлу вътре, спря, като видя, че стаята е празна, и взе да се обръща, за да огледа. Но докато го направи, вече го бях спипал за косата и дърпах главата му към ножа си, опрян в тила му.

— Пусни тоягата! — Той се напрегна, сякаш се канеше да скочи, и натиснах още по-здраво. Отпусна се и тоягата падна на пода. Обърнах се към курвата. Погледът й ми подсказа, че това е сводникът й, а не просто някой от биячите на гостилницата или някой любопитен посетител. — Добре — казах й. — Разкарай се.

Тя побягна да си вземе блузката и изхвърча навън, без да ни погледне или да спре да се облече. Сводникът попита:

— Птиче ли си?

Примигах.

— Птиче ли? Феникс? Стражата значи? Това ми хареса. И лорд Хааврен ще го хареса. Не, не съм. Не бъди глупав. За кого работиш?

— Ъ?

Сритах го в свивката на коляното и той седна. Опрях коляно на гърдите му и почти опрях ножа в лявото му око. Повторих въпроса си.

— За никого не работя — каза той. — Сам съм си.