Стивън Бруст - Текла

— Владимир!

— Здравей, Ноиш-па.

Прегърнах го. Седнахме и той каза „здрасти“ на Лойош. Амбрус скочи в скута ми и ме поздрави, както той си знаеше. Амбрус никога не мърка, когато го галиш, но някак си умее да ти покаже кога му харесва това, което правиш. Дядо веднъж ми каза, че Амбрус мъркал само когато правят заедно вълшебства; мъркането било знак, че всичко е наред.

Огледах стареца. Дали изглеждаше по-състарен, малко по-изтощен от обикновено? Не бях сигурен. Трудно е да гледаш добре познат човек все едно, че е непознат. Странно защо очите ми се спряха на глезените му и забелязах колко тънки и крехки изглеждат, дори за неговиите размери. Но пак като за негови размери, гръдният му кош изглеждаше широк и мускулест под захабената риза на червени и зелени ивици. Главата му, плешива с изключение на тънкото кръгче бяла коса, блестеше на пламъка на свещта.

— Е — попита той след малко.

— Как си?

— Аз съм си много добре. А ти?

— Горе-долу същото, Ноиш-па.

— Да. Нещо искаш да питаш ли?

Въздъхнах.

— Помниш ли двеста двайсет и първа?

Той вдигна вежди.

— Бунтовете ли? Да. Лоши времена бяха. — Поклати глава и ъгълчетата на устата му провиснаха. Но странно… в същото време очите му сякаш заблестяха, някъде дълбоко вътре.

— Ти участва ли? — попитах.

— Дали съм участвал? Че как можеше да не участвам? Всички бяха вътре… или взимахме участие, или се криехме. Но бяхме замесени всички.

— И баща ми ли участва?

Отвърна ми с неразгадаем поглед. След което каза:

— Да, и баща ти, и той беше там. И той, и аз, и баба ти също, и брат ми, Джани. Бяхме на „Две лози“ и на „Хълма“, когато Империята се опита да ни прекърши. — Гласът му стана по-твърд. — Баща ти уби един страж. С касапски нож.

— Наистина?

Той кимна.

Известно време мълчах. Мъчех се да разбера какво изпитвам. Струваше ми се странно и съжалявах, че не съм го знаел, докато баща ми беше жив. Малко ме заболя от мисълта, че никога вече няма да го видя. Накрая рекох:

— А ти?

— О, те и пост ми дадоха след битката, така че и аз нещо съм свършил, предполагам.

— Пост ли?

— Бях махленски делегат, за улица „М’Гари“, северно от „Бряст“. Тъй че трябваше да ходя на събранията и да говоря от името на всички от махалата, да казвам какво искат.

— Не знаех. Татко никога не ми е разказвал за това.

— Е, той беше недоволен. Нали тогава умря и баба ти — когато се върнаха.

— Империята ли?

— Да. Върнаха се с повече войска — дракони, сражавали се в Изтока.

— Ще ми разкажеш ли за това?

Той въздъхна. Предполагам, че мислеше за баба. Жалко, че нея така и не я познавах.

— Може би някой друг път, Владимир.

— Добре. Забелязах, че Кели те гледаше все едно, че те познава. Оттогава ли?

— Да. Знаехме се. Тогава той беше по-млад. Когато говорихме миналия път за него, не знаех, че е същият Кели.

— Добър човек ли е той, Ноиш-па?

Той ме стрелна с поглед.

— Защо питаш?

— Заради Коути.

— Хм. Ами, да, добър е, може би, стига това, което прави, да го наричаш добро.

Опитах се да разгадая думите му, а след това реших да подходя от друг ъгъл.

— Май не си много доволен, че Коути се е събрала с тези хора. Защо, след като ти самият си участвал тогава?

Той разпери ръце.

— Владимир, когато има въстание срещу собствениците, тогава човек, разбира се, иска да помогне. Какво друго ще направиш? Но това е различно. Тя само си търси белята, след като няма никаква причина за това. А и между Ибронка — баба ти — и мен съвсем не беше същото.

— Не беше ли?

— Не беше, разбира се. Онова просто стана и всички участвахме. Трябваше да участваме или да вземем страната на домовладелците и лихварите. Тогава беше едното или другото, не беше нещо, заради което да си оставя семейството.

— Разбирам. Това ли искаш да кажеш на Коути, ако дойде да те види?

— Ако ме попита, ще й го кажа.

Кимнах. Зачудих се как ли ще реагира Коути и реших, че вече не я познавам достатъчно добре, за да мога да предположа. Така че смених темата, но все забелязвах, че от време на време дядо ме поглежда странно. Какво пък, едва ли можех да го виня.

Оставих нещата да покипят из главата ми. С призрака на Франц или без него, за мене щеше да е най-добре, ако Кели и цялата му тайфа пропаднеха на края на света, но нямаше как да стане.

Освен това ми се струваше, че най-големият проблем с това да се докопам до Херт е, че той може да отдели колкото си иска време, за да се докопа до мен, и от това изобщо няма да го заболи. Източняците бяха спрели бизнеса му в няколко квартала, но не във всички, и той все още разполагаше с връзките си и наемаше хора, готови отново да се заемат с бизнеса, щом му дойде времето. А и беше драгар — щеше да живее още поне хиляда години, тъй че защо да бърза?