Стивън Бруст - Дракон

— Аз ли? Разбира се. Ако ме убият в битка, то ще е на път към високите рангове.

— А Напър?

— Той ли? Знаеш ли, мисля, че е точно толкова доволен от живота си, колкото и Дортмонд.

— А за нея какво ще кажеш? — попитах и посочих с очи една слабичка дама, която тъкмо се беше спряла при Дортмонд. — Изглежда ми, хм, не знам. Миролюбива. Мила. Дружелюбна. Нещо такова.

— Нийра е’Ланя. Да, такава е. Най-милото момиче, което познавам. Тя е умиротворителят всеки път, когато двама в отделението почнат да си късат нервите.

— И сега ще ми кажеш, че в битка се превръща в свиреп воин, нали? Обзема я драконски гняв, запенва се и убива с голи ръце?

— Схвана.

— Наистина ли е такава?

— Наистина.

— Странни сте това драконите.

След вечерята, няма да ви я описвам, отново ме повикаха при капитана и той отново беше изнервен, и Мороулан отново беше там.

— Е, Влад — каза той. — Готов ли си да нанесеш още един удар в името на свободата?

— Това ли правим?

— Не, но звучи по-добре, отколкото да помогнеш на един богат и влиятелен аристократ да си запази богатството и влиянието.

— Да не би да си подслушвал разговорите ми?

— Не, защо?

— Все едно. Какво искаш да направя?

— Форния — каза Мороулан — обича да праща бойците си на бой с пълни кореми…

— Гледай го ти, кучия му син.

— Та ако това се окаже невъзможно, може да е изгодно за нас.

— Може би. Очакваш да атакуват ли?

— Изглежда вероятно. Довели са много части, а нашите тепърва пристигат. Колкото повече чакат, толкова по-силни ставаме. Бригадата на Мил би трябвало да пристигне утре сутринта, между осмия и деветия час; ако са тук преди да започне акцията, ще можем да направим хубава контраатака.

Въздържах се да му кажа какво мисля за „хубавите контраатаки“.

— Добре, ще им пообъркам закуската. Имаш ли нещо конкретно наум?

Имаше. Разсмях се, макар че за войниците от другата страна сигурно нямаше да е толкова смешно.

— Това няма ли само да ги ядоса?

— Да. Несъмнено офицерите им ще обвинят нас и ще им дръпнат хубаво конско. Но също така това ще ги обърка и ще забави атаката им. И, разбира се, няма да помогне много на бойния им дух, като разберат, че можем да си влизаме и излизаме от лагера им, когато си поискаме.

— Какво пък, нали затова се записах във войската. Те къде са?

— На половин миля надолу по реката.

— Точно до реката?

— Да. По същата причина като нас.

— Бихме могли да го използваме това, знаеш ли. Можем да им размътим водата или…

— Има си традиции, Влад. Това не го правим. Официално.

— Официално?

— В смисъл, нищо организирано. Но не съм чувал някоя част по-нагоре по течението от врага да се е въздържала да направи някоя и друга шегичка поне.

— Трябва да ми разкажеш за тия шегички.

— Друг път.

— Добре. Във всеки случай не би трябвало да е много трудно, щом са до реката. Колко са?

— Повече от нас. Но пък ние сме се окопали много добре. Защо питаш?

— Трябва да знам с какво се захващам, нали?

— О, да. — Пресметна нещо наум. — Повече от един фургон, вероятно повече от два, по-малко от шест.

— Аха. Точна наука, така ли?

— Плюс онова, което вече са разтоварили от фургоните, естествено.

— Естествено. Плюс него.

— Но едва ли ще са разтоварили много; няма да знаят кога точно ще тръгнат. Разбира се, твоята цел ще е тилът.

— Добре. — И аз си направих няколко сметки. Как можех да го направя? Трудно, без пълна информация. — По-лесно ще е, ако разполагам с малко помощ. Много по-лесно.

Капитанът проговори чак сега:

— Колко помощ?

— Двама би трябвало да са достатъчно. Просто още два чифта ръце, за да ускорим нещата.

— Не искам да губя ценни бойци.

— Радвам се да го чуя. Съмнявам се, че ще се загубят. Сигурен съм дори, че няма.

Той отвори уста да отговори, погледна към Мороулан, окашля се и рече:

— Може би някои от другарите ти по палатка, за да не се разчуе?

— Стават.

— Кой ви е ефрейторът?

— Раша.

— Добре, ще поговоря с нея.

— Хубаво. Ще тръгна някъде към полунощ.

Той кимна.

„Това сигурно ще е забавно, шефе“.

„Естествено, Лойош. Може да ми докара и повишение“.

Върнах се до палатката и измъкнах наметалото от мешката. Върт и Напър седяха до огъня и точеха оръжията си. Елбър беше вътре, дремеше. Отвори едното си око и рече:

— Няма ли да поспиш като разумен човек?

— Разумният човек нямаше да е тук.

Той се ухили и пак заспа. Излязох навън и седнах до другите двама.

— Хубава нощ — каза Върт.