Стивън Бруст - Дракон

— Те са текла — отвърна тя.

— Вярно — отстъпих. — Добре, да се върнем на „би трябвало“ и „по-важна“ тогава…

Върт изведнъж се разсмя.

— От теб може да излезе добър тактик. За стратег не знам, но тактик — със сигурност.

— Май не държа да знам защо.

— Е, добре. Да се върнем на „би трябвало“ и „по-важна“. Това са морални оценки, нали?

— Незаконно ли е това в тази област?

— Ни най-малко. Но по традиция оценките са твърде важни, за да се поверят на редови пехотинци.

— Ах, традицията! Добре, ти вярваш ли в това?

— Разбира се, че не. Най-малкото на никого не може да се забрани да мисли защо и за какво се бием. А и не вреди, стига да не мислиш за това точно когато някой се опитва да те изкорми.

— Добре тогава. Да минем на детайлите. Форния е жаден за власт като… добре, жаден е за власт. — За малко щях да кажа „като всеки дракон“, но се овладях. — Същото е и с Мороулан. Владенията им са едно до друго и Мороулан иска да отнеме на Форния възможността да го заплашва, а Форния, разбира се, не иска да му завладеят земите, тъй че двамата си измислят повод за обида и няколко десетки хиляди души почваме да се трепем едни-други. Как се връзва това с „би трябвало“ и „по-важна“?

— Ти си тук по същата причина, нали? Форния те е обидил и затова си готов да убиеш няколко съвсем непознати.

— Аз съм сам. Не командвам армия, която да убива заради мен.

— Смяташ, че Мороулан трябваше да го предизвика на дуел?

— Не. Мисля, че трябваше да го убие.

— Как? С убийство по поръчка?

— Защо не? Всеки може да бъде убит по поръчка.

— Чувала съм — сухо отвърна тя. Очаквах да ми подхване песничката колко ужасно е да бъде убит по поръчка враг в сравнение с достойната битка, а аз се бях настроил за дълга тирада за смъртта на един срещу смъртта на стотици или хиляди, но тя не стигна дотам, а каза: — И ако успее, какво ще стане? Нима си въобразяваш, че Форния няма приятели, няма близки, които няма да искат да отмъстят?

— Ако никой не разбере…

— Така ли става обикновено, скъпи ми джерег? Когато някой в твоя дом бъде убит, не се ли знае обикновено кой се облагодетелства от смъртта?

Нямах добър отговор на това — беше права. В дома Джерег обикновено искаш да се разбере кой е поръчал да светнат типа; по този начин предупреждаваш следващия тип, който може да реши да извърши същото деяние, заради което е светната жертвата.

— Добре. Тук съм съгласен. В случаи като този поръчаното убийство може да е непрактично.

— Е, тогава?

Ухилих се.

— Винаги може да се преговаря.

— Разбира се. Стига да можеш да заплашиш с война, винаги можеш да преговаряш.

— Пошегувах се.

— Знам. Но аз говоря сериозно.

— От теб може да излезе добър рекетьор. Едва ли бих ти отстъпил от територията си, но бих те наел да ми събираш дълговете.

За миг тя като че ли се подразни, но после ми се усмихна и каза:

— Добре. Върна ми го.

— Кой е оня? — попитах и посочих с очи.

— Кой? А, това е Дортмонд. Не му знам рода. В ротата е почти от двеста години. Разбира от кампании.

— Но пък трябва да мъкне цялото това снаряжение.

— Достатъчно едър е. Убедена съм, че знае как да подкупи водачите на фургони да му возят част от излишъците.

Въпросният мъж беше през две палатки от нас. Наистина беше много едър, на средна възраст, с дълга коса и хубави черти за дракон. Беше придърпал кепето над очите си и седеше пред палатката си на нещо като стол от платно и дърво, с облегалка при това. Краката му бяха вдигнати върху столче със същата конструкция, а лакътя си беше отпуснал на маса, на която бе сложена бутилка вино; държеше бокал и пушеше голяма черна лула. Гледах го с любопитство. Войник от главата до петите. Цялата си излишна енергия бе посветил на това да изтръгне колкото може повече лукс от досадния лагерен живот.

— Да можеше да видиш палатката му отвътре — каза Върт.

— О, така ли?

— Двойно легло, с дюшек, възглавници и мрежа против насекоми. При това си е изрисувал мрежата — планински пейзаж с виещ вълк.

— Наистина е много багаж.

— Леглото обаче е страшно удобно.

— Ти откъде… Е, няма значение.

Върт не отговори на въпроса, който почти зададох, а загледа мълчаливо Дортмонд. Той сигурно очакваше цял живот да служи като войник, може би някой ден да стигне до чин ефрейтор. Създаваше впечатление на човек, напълно доволен от съдбата си. Върт, която изглежда, споделяше мислите ми, по някое време каза:

— Има и по-лош живот от войнишкия, знаеш ли.

— Явно. Но ти няма да си доволна от него.