Ребека Брандуейн - Дива кръв

Откъм голямата река долиташе апетитната миризма на бизонско, което печаха на огромни шишове над нарочно изровени ями. В тях още вчера бяха напалили огньове и сега дупките бяха пълни с червена жарава. Лютивият, приготвен с ароматни треви сос за печеното, се смесваше с мазнината и сока на крехкото бизонско и капеше върху нажежените въглени, от тях в аквамариненото небе се вдигаха малки, апетитно миришещи облачета. Печен дивеч, пуйки, гъски, кокошки и речна риба също пръскаха аромати, от които устата се пълнеше със слюнка.

Развлечения имаше предостатъчно — от състезания по стрелба и конни надбягвания до хвърляне на топки през обръчи, занимание, увлякло голяма група мъже и жени Те се опитваха да хвърлят топките през обръчи, които едва се виждаха във високата трева. Трупа пътуващи артисти даваше представлението си върху кола. Публиката освиркваше злия герой и щом се появеше, почваше да го замеря с лешници. Пред кукления театър децата крещяха от възторг, а от колата на някакъв лечител хората купуваха хапчета от чер дроб, илачи за сърце и бъбреци, настойка от змийска отрова. По-възрастни господа си вземаха течност за подмладяване.

Поук, Слейд и господин Кейфе най-сетне намериха място за колата, всички слязоха и се смесиха весело с празничната тълпа. Въпреки усилията си да се държи като възрастна, Рейчъл беше не по-малко очарована от децата и ги следваше, зяпнала, от будка на будка, смаяна от невижданите неща и многото примамки, които се предлагаха. Имаше толкова неща за гледане и за правене, че денят отлетя като миг.

Всички ядоха толкова много бизонско печено, че на децата им стана лошо и Слейд трябваше да им купи ментови пръчици, за да им се успокоят стомахчетата. Докато ги ближеха бавно, децата придумаха вуйчо си да вземе участие в едно от състезанията по стрелба. Рейчъл можа лично да се убеди, че той е наистина майстор на пистолетите. Въпреки че няколко от съперниците бяха професионалисти като него, Слейд успя да улучи една след друга сто бутилки и да спечели наградата от петдесет долара. Адам, който отпадна при третия кръг, защото се заинати да размахва вехтия колт на баща си, сега можеше само да завижда на Слейд и да му се възхищава.

— Адам, нагълтал си се с евтини романи — закачи го доброжелателно Слейд. — Револверът не е направен за игра и фукня. Да държиш оръжието в едната ръка и да натискаш спусъка с другата, това може да е забавно и ефектно, но ако нямаш опит, а смея да твърдя, че го нямаш, това не е начин да улучиш. Тази техника е приложима само на къси разстояния. Мини някой следобед да те науча да стреляш.

— Слейд, ти сериозно ли говориш? Много ти благодаря! — отвърна Адам, толкова зарадван от предложението, че забрави за подигравката.

Слънцето беше почти залязло, когато Слейд Меверик успя най-сетне да остане насаме с Рейчъл. Не обърна внимание на полуискрените й протести и я заведе на вечеря в прочутия „Оксидентъл хотел“ на ъгъла на Секънд и Мейн стрийт, може би най-красивата сграда в Уйчито и положително най-големият и най-луксозен хотел в цял Канзас. Фирмата „Милис и Стем“ го беше построила през 1873 година за 29,985 долара. Местната фирма „Хартел и Лонгботъм“ беше доставила за него 600,000 тухли, бяха използувани и четири хиляди фута каменни плочи и 140,000 фута греди. Двуетажният хотел беше боядисан в бяло, разполагаше със 76 стаи и апартаменти, а в приземния етаж имаше пет магазина. Ресторантът беше толкова елегантен, че на Рейчъл й секна дъхът. Слейд наистина ли имаше намерение да вечеря тук? Боеше се да не би цената на вечерята да надмине възможностите му, въпреки парите от наградата в джоба. Но когато изказа опасенията си, Слейд просто не й обърна внимание и я побутна да прекрачи прага.

— Аз те каня, Рейчъл — каза той строго — и — край! Толкова пъти си ме гощавала с чудесните си гозби, че напълно си заслужила една по-специална вечеря. А сега си укроти острото езиче и върви!

Големите овални маси в ресторанта бяха покрити със снежнобели покривки от дамаска, сервизите бяха от скъп порцелан и сребро. По тогавашния обичай, чиниите бяха преобърнати, а приборите кръстосани върху тях, във всяка кристална чаша за вино беше пъхната навита колосана салфетка. В средата на всяка маса имаше въртяща се кръгла поставка с шишенца олио, оцет и подправки, бяха сложени и щипка за захар, каничка е каймак и чинийка с късчета масло в лед от хладилника на ресторанта.

Слейд издърпа един от дървените столове стил „Уйндзор“ и го предложи на Рейчъл. Тя внимателно седна и оправи притеснено полата на роклята си, защото се боеше, че се държи глупаво. Тук се хранеше елитът на Уйчито и не беше си помисляла дори, че може да се озове сред него. Келнерът й подаде менюто и тя се залови да изучава списъка от чудесни супи, ястия от месо, дивеч и зарзават, изредените многобройни студени ястия, пасти, бисквити, пудинги, кремове и сладоледи. Към едно единствено меню от няколко ястия, се сервираха 16 горещи соса. Изобщо не беше чувала за поне половината от ястията, затова предостави на Слейд да направи поръчката.