Ребека Брандуейн - Дива кръв

Дългата копринена коса на Ева беше катраненочерна, като среднощно небе над прерията, меката й кожа — бяла като лилия, с лека руменина по бузите. Черните й вежди бяха като изписани тъмносините очи блестяха като скъпоценни сапфири. Носът беше прав, класически, а устните като розова пъпка.

На тази сутрин на 4 юли, американския национален празник, вчесаната нагоре коса подчертаваше грациозната извивка на шията, а няколко къдрици с вплетени бели панделки, падаха върху раменете й. Тесният, украсен с волани корсаж на роклята подчертаваше младите, закръглени гърди и тънката талия. За пръв път през живота си носеше пола, дълга до земята. Сега Ева изтанцува весело няколко стъпки из стаята и развялата се дреха откри за миг стройните й глезени. Изведнъж смехът й секна, тя се погледна още веднъж в огледалото и лице то й помрачня, очите й бяха пълни с мъка, когато каза: — О, лельо Рейчъл, защо не е жива мама, да ме види! Вярваш ли, вярваш ли, че би се гордяла с мен?

— Да, Ева, да! Как можеш да се съмняваш? — Ева, мила, твоята майка беше най-добрата ми приятелка, беше ми повече от сестра и затова зная, че да беше днес тука, да можеше да те види, тя щеше да се гордее с тебе, щеше да си каже, че си й утехата за всички мъки, които трябваше да изтърпи през живота си.

— Наистина, наистина ли мислиш така, лельо Рейчъл?

— О да! И съм сигурна, че тя седи сега горе на небето, усмихва ни се и си пожелава повече от всичко на света, да може да ти каже колко много те обича.

— О, лельо Рейчъл! — В очите на Ева блестяха сълзи, нежна усмивка се появи на устните й. — Мисля, че това е най-хубавото нещо, което си ми казвала откакто, откакто мама не е жива. Благодаря. Благодаря ти, че си толкова добра към мен и към всички нас. Не зная, наистина не зная какво щяхме да правим без теб и без вуйчо Слейд.

— А пък аз не зная какво щях да правя без вас — каза тихо Рейчъл. — Помогнахме си взаимно и в живота трябва да е тъкмо така. А сега слизай бързо долу, че да мога и аз да се преоблека и внимавай, внимавай да не се изцапаш, преди да те е видял Адам! Сигурна съм, че ще загуби ума и дума, ще забрави коя ръка му е лявата и коя дясната.

Объркана, поруменяла от щастие и радостни предчувствия, Ева слезе по стълбата. Рейчъл се приближи бавно към тоалетката, но с мислите си още беше при Индия. Наложи си да отпъди тъжните спомени и усети, че Ева я е заразила е нетърпението си. Щяха да отидат всички заедно в града за големия празник на печените бизони, който ставаше всяка година на 4 юли на източния бряг на Голям Арканзас. Рейчъл вече губеше търпение.

Тя се огледа критично и си призна, че е много доволна. Дългата й коса беше сресана на път, двете плитки, сплетени с небесносиня панделка, вдигнати на главата й като корона. Свободни къдрици обрамчваха лицето й. Лятното слънце беше изрусило още повече косата й, кожата на лицето беше станала златиста и подчертаваше сиянието на светлозелените очи, примамливото розово на устните.

Но най-много се гордееше Рейчъл със светлосинята си копринена рокля. Беше наистина прекрасна. След като я скрои, майсторски я забоде върху дървения манекен, за да е сигурна, че ще й стои като излята. Търпеливо и старателно се беше трудила над всеки малък бод. Буфан ръкавите и раменете бяха украсени с кремава дантела, в чудесен контраст със скромния корсаж и малкото деколте, което не оголваше почти нищо от красивите й, пищни гърди. Изрезът на гърба беше по-смел и стигаше почти до тънката талия, подчертана още повече от хубавата рокля. Полата се олюляваше като камбана, тя също беше поръбена с дантела, а под нея се подаваха копченцата на ботушките.

Бяха й останали плат и дантели за дълъг шал с ресни и малка чантичка. Наметна шала, за да прикрива гърба й до вечерта, когато щеше да е вече пристойно да го махне. Върза краищата му на кръста, сложи широкополата сламена шапка и върза панделките й под брадичката, взе чадъра, белите ръкавици, ветрилото от паунови пера и слезе долу да помогне на Ева да привърши приготовленията за празника.

Малко по-късно в стаята влезе Слейд. На Рейчъл й секна дъхът. Толкова хубав не го беше виждала. Вместо обичайните риза и панталон, беше сложил черен вълнен костюм. Сакото с хубава кройка му стоеше като излято и подчертаваше широките рамене и мускулестите ръце. Ризата беше от колосана бяла батиста с дъхаво дантелено жабо, на връзката от черен сатен беше забодена карфица с перла. Под сакото носеше раирана жилетка в сиво и черно, от джобчето й се подаваше сребърният ланец на часовник с малко украшение. Панталонът подчертаваше мускулестите му бедра и прасци. От ежедневните дрехи бяха останали само черното сомбреро, ботушите със сребърни шпори и коланът с пистолетите.