Ребека Брандуейн - Дива кръв

Рейчъл изстена, когато той засмука жадно малките твърди пъпки, усети как в корема й се разлива топлина, миг по-късно изместена от нарастващата болка между бедрата. Болката стана мъчителна, някаква непоносима празнота я измъчваше и крещеше, настояваше да бъде запълнена. Коравият член на Слейд се притискаше през роклята към бедрата й. Искаше й се да изкрещи, да го по моли да уталожи болката й, но не смееше и можеше само да мята безмълвно глава от една на друга страна и да хапе устни, когато зъбите му се впиваха в пъпките на гърдите й, а нажеженият му език лакомо ги ближеше.

Рейчъл разбираше, че само след няколко мига тя ще се отдаде доброволно и дори с радост на този скитник, подмамена от непрекъснатите му пламенни милувки. Само гладният плач на малкия Тобиас се оказа в състояние да й върне разсъдъка.

— О! — изхлипа тя тихо и разочаровано, когато го чу. А после още веднъж, по-високо, по-силно и с широко отворени очи: — О-о!

Когато погледите им се срещнаха и той също се върна към действителността, Слейд изруга тихо, после по-високо и я пусна бавно и колебливо от обятията си. Продължи да ругае и докато се изтърколи на своята половина на леглото и върна възглавницата на предишното й място, а Рейчъл връзваше в това време, объркана и забързана, презрамките на ризата и закопчаваше роклята, готова да крещи от ярост, че е станала изведнъж толкова несръчна. Скочи от леглото, грабна четката, прокара я бързо по разрешената си коса, бързо я заплете. Не се решаваше да погледне Слейд в очите и се спусна бързо по стълбата, за да вдигне плачещото дете от сандъка му.

— Тихо, тихо — опита се тя да го успокои. — Не плачи, ей сега ще ти напълним коремчето.

Изтича навън, изтегли от кладенеца кофата, в която предишната вечер беше пуснала да изстива шише козе мляко. Извади шишето, върна се в къщата, разрови жаравата в печката, хвърли малко сух биволски тор и сложи млякото и вода да се греят. След малко Тоби вече гукаше доволен, докато Рейчъл го люлееше на ръце.

Междувременно взеха да се събуждат и да се протягат сънливо и другите деца, шум долиташе и откъм стаята на Дядо й.

Тъкмо навреме! — мислеше си Рейчъл. Тя още дишаше тежко и беше съвсем объркана, лицето й пламтеше, сърцето й туптеше в гърлото от срам за онова, което щеше да се случи, ако Тоби не си беше поискал закуската.

По дяволите! Сега ли трябваше да се разреве! — мислеше си ядосано Слейд.

После се ухили. Кой знае, нежеланото прекъсване може да беше дошло тъкмо навреме. В противен случай можеше да стане още по-тягостно, защото само след броени минути той щеше да запретне фустите на Рейчъл и да я обладае тук, на таванчето. И ако ги бяха спипали… можеше да е сега, с нечий револвер, опрян в гърдите му, на път за църковния олтар. Ех, не че щях кой знае колко да се оплаквам — заключи Слейд, след като хвърли поглед към Рейчъл, която вече усърдно шеташе из къщата.

Божичко, колко хубава беше! Сладка и топла като котенце, въпреки острите нокти и зъбки, а зад студената външност се криеше същинско съкровище от сластолюбие, което само чакаше да бъде открито. Бавно, но сигурно, тя свикваше с него и все повече му се доверяваше, как иначе щеше да му позволи всички волности тази сутрин? Беше само въпрос на време и тя щеше да му принадлежи.

И какво тогава? — запита се Слейд. Тя не е от жените, които се дават толкова лесно. Ще иска да се оженят, ще иска да има дом и деца и ги заслужаваше. Ако я обладая, а после не се оженя за нея, ще погубя живота й. Но аз не съм толкова коравосърдечен и зъл. Терез е мъртва и погребана. Тя никога вече няма да ми принадлежи. Но аз съм жив, а също и Рейчъл…

Рейчъл щеше да му е добра съпруга, въпреки острия език, въпреки избухливостта. След дългите седмици, прекарани заедно, беше вече сигурен, че е така. Беше привлекателна, интелигентна, чувството й за хумор му допадаше, беше работлива, грижовна и поемаше върху плещите си повече отколкото й се полагаше. Освен това в нея имаше нещо диво, земно. Възхищаваше го силната й връзка със земята, сякаш й беше дадено да разбира езика на първичните елементи, да разговаря с тях. В много отношения беше като вятъра, духащ над прерията, ту нежен, ту буре носен, но винаги трудно уловим. Дълбоко в нея спеше сладострастие и жажда за наслада, Слейд го долавяше и инстинктивно, въпреки опитите й да ги потиска. Беше примамлива смесица от наивност и опитност, наполовина дете, наполовина жена, очакваща със затаен дъх да се раз гърне докрай. А той жадуваше да й помогне да го стори.