Ребека Брандуейн - Дива кръв

— Мисля, че ти си най-прекрасната жена на този свят, Рейчъл Уайлдър — каза той кратко.

Шведът целият пламна, стреснат от собствената си неочаквана смелост, после рязко се обърна и се запъти към обора, изведе коня си, метна се на седлото и препусна. Рейчъл го проследи с поглед, докато можеше да го виж да. Устните й потрепериха в тъжна усмивка, когато от далечината долетя въодушевен вик — сякаш победният вик на викинг се бе понесъл над равнината.

— О, Гюс — помисли си тя, загледана тъжно в далечината, откъдето долетя викът. — Не, аз съвсем не съм най-прекрасната жена на света, по-лошо дори, аз не съм жената, която ти подхожда.

Докато стоеше така, потънала в мислите си, вратата леко изскърца зад гърба й. Слейд излезе със святкаща пура в устата.

— Да не ни заплашва нападение на индианци? — попита той с престорено учудване. — Стори ми се, че чух боен вик.

Рейчъл се ядоса ужасно, задето наруши самотата й, пък и не беше в настроение да понася закачките му. Вече отвори уста да му каже да върви по дяволите, но после измисли нещо по-добро. Не, нямаше да му позволи да я предизвиква. Има ли смисъл да се кара с него? — запита се Рейчъл. Слейд беше непоносим нахалник и както при Джонатан, всички опити да бъде променен, бяха обречени на неуспех. Най-доброто беше да се мъчи колкото може по-рядко да го среща. Така реши и вече искаше да го отмине и да си^ влезе в къщи, когато той внезапно я хвана за ръката.

Рейчъл му хвърли унищожителен поглед, който ни най-малко не смути Слейд.

— Ако се съди по възторжения крясък, проникнал даже през дебелите стени на тази къща, трябва да приема, че шведът най-сетне е получил толкова желаната покана — забеляза той иронично.

— Не знаех, че ти би имал нещо против — каза сухо Рейчъл. — А сега, ако не възразяваш, искам да си вляза в къщи, тук е вече хладно.

— Разбира се, че имам нещо против — заяви Слейд тихо и дрезгаво. — И то много против. Защото според законите на гостоприемството, би трябвало и аз да получа покана, нали така? Иначе не е честно.

— Няма такова нещо — отвърна Рейчъл и цялата пламна, защото усети, че пулсът й издайнически се ускорява. — Гюс е мой… мой поклонник, а ти не си.

— Виж ти какво било! — Сатанинските вежди на Слейд се вдигнаха високо, а тъмносините му очи заблестяха на сумрачната лунна светлина. — И как стигна до подобно заключение? — попита той. — Да съм казвал някога, че не съм претендент за ръката ти? — продължи Слейд. Неговите думи и докосването му я накараха да потрепери от страх, когато той я привлече внимателно, но решително към себе си. — Не идвах ли всяка вечер с букет в ръка, нищо, че ти предпочиташе цветята на другия?

— Да, така е — съгласи се Рейчъл, но веднага побърза да добави: — Само че ти правеше всичко с единственото желание да ядосаш Гюс, и много добре го знаеш.

— Сигурна ли си? Или освен че си вещица, можеш и да четеш мисли? Питам се какво ли ще направиш, ако падна изведнъж пред тебе на колене и ти се закълна в любов и те помоля за ръката ти? — попита той със странен смях и полуспуснати клепачи, за да не може тя да види израза на очите му.

В настъпилата внезапно тишина Рейчъл го гледаше като хипнотизирана и едва се решаваше да диша, дланите й бяха влажни, сърцето й биеше лудо, устата й пресъхна. Тя облиза нервно устни и преглътна. Не, невъзможно беше да говори сериозно. Беше поредната ужасна шега на този отвратителен човек. Странно, не можеше да си обясни защо, но някаква малка частица от нея копнееше да му повярва, въпреки че се колебаеше да вземе думите му на сериозно, от страх, че той ще се подиграе на глупостта й. Пое си дълбоко въздух и отвърна студено:

— Бих била много доволна да те видя на колене, Слейд и бих се разсмяла, че ме смяташ за толкова лековерна и способна да се хвана в капана на лъжите ти.

— Откъде знаеш, че ще са лъжи? — попита той тихо и захвърли изведнъж пурата, а после притегли отново Рейчъл и я притисна към себе си. Вдигна лицето й към своето: — Е-е? Откъде знаеш, че ще са лъжи?

— Чисто и просто зная — отговори тя и се опита да и; върне глава, защото сега устните му бяха много близо до нейните, прекалено близко, според нея. — Моля те, Слейд, пусни ме. Късно е вече и съм уморена и… и ми е студено.

В същия миг разбра, че последното не е вярно. Напротив, беше й даже топло в сигурната му прегръдка. Да, усещаше се сигурна и защитена, сякаш той беше достатъчно силен, за да излезе насреща на целия свят, да поеме и нейния тежък товар. За миг нощта остана безмълвна. Само изсъскването на неговата пура, която угасна върху влажната земя, наруши тишината, която ги обгръщаше.