Ребека Брандуейн - Дива кръв

Рейчъл сложи ръка на устните си и се загледа в отражението си в огледалото. Инстинктивно повтори с пръсти контурите на устните, както го беше направил Слейд с език. Беше очаквала, може би, грубите му целувки да са я променили, но нямаше такова нещо. Само дето косата й приличаше на свраче гнездо, а устните й бяха необичайно червени и подпухнали. Как е възможно? — питаше се тя. Не, не, въпреки всичко беше променена и знаеше, че никога няма да е същата жена, която е била преди целувките на Слейд Меверик. Странните усещания, които бе пробудил дълбоко в нея и необяснимият болезнен копнеж продължаваха да я опустошават. Какво е това? Знаеше само, че желае нещо, което преди никога не бе желала.

Ръката й се плъзна бавно по шията, където вече бяха избили малки сини петна, после надолу, до гърдите, които Слейд беше галил. Несъзнателно повтори докосването му, погали с длан, сякаш с леко перце, зърното на гърдата. То веднага се втвърди и същите приятни и топли вълни, които я бяха залели в плевнята, се разляха от него и сега, толкова могъщи, че Рейчъл се уплаши да не изгуби съзнание. Пламнала от срам, тя отмести ръка. Как можа да й скимне да направи подобно нещо? За всичко беше виновен този мъж, този покварен главорез! Нали беше решила никога да не остава насаме с него! Рейчъл грабна, разтреперана, четката и се залови яростно да сресва косата си. Дърпаше толкова силно разрошените къдрици, че очите и плувнаха в сълзи. След като се вчеса и махна и последната сламка, тя прибра косата си на кок и я забоде с фуркети от ковчежето. Дано да й стигнат, защото останалите трябваше да събере после в плевнята. Струваха пари и нямаше лесно да си купи нови. Тази загуба беше още една причина да види Слейд в най-черна светлина.

Рейчъл разбра, че Слейд е отишъл да търси Джонатан и да го върне в къщи, та ако ще и с изваден пистолет — в това поне беше уверена. Трите по-големи момчета, които трябваше да му помагат на строежа, бяха тръгнали пеш към фермата на Бийчъм с надеждата да се качат после в колата на баща си, ако вуйчо им го намери, нещо, в което не се съмняваха. Ева беше отишла в обора да се погрижи за добитъка. Сюзън тъкмо бършеше последните чинии, а Нейоми, качена на стол, се стараеше да ги подреди. Андрю беше донесъл вече втора кофа вода — за сутрешната баня на малкия Тобиас — и сега я слагаше на печката.

— Вуйчо Слейд поръча да ти кажем, че няма да е зле да им занесеш после на строежа кошница с ядене — съобщи Сюзън, — но вуйчо рече — само, ако не си много вкисната, докато готвиш. Аз май не го разбрах какво искаше да каже.

Тези думи накараха Рейчъл широко да се усмихне. След стореното тази заран, развратникът явно се страхува да не бъде отровен. Заслужава си го — помисли си тя, но, разбира се, нямаше да го направи. Сийкс, полуиндианецът, от когото бе научила толкова неща за тревите и цветята в прерията и как да търси вода, неведнъж я бе предупреждавал да не се занимава с „лошо лекуване“. Той й беше обяснил много сериозно, че ако отвори сърцето си за „злите духове“, те положително ще нахлуят в него. Рейчъл дълбоко уважаваше Сийкс, той беше така неразривно свързан със земята и толкова мъдър, че не би сторила нещо, което Сийкс би осъдил. Затова потисна импулса си, колкото и примамлива да беше възможността да забърка нещо в храната на Слейд (ех, не смъртоносно, разбира се). Засега й стигаше задоволството, че той цял следобед ще претичва с присвит стомах до тоалетната.

Като си тананикаше тихичко, Рейчъл изля топлата вода в легена и избърса Тобиас с гъбата, после го преоблече, сложи му чиста ризка и наля топло козе мляко в биберона, който му беше направила от шише и остатъците от гумена ръкавица. Седна внимателно в стола-люлка (по-малко удобен за насинения й задник от леглото) и взе да храни бебето и да го люлее.

Тоби, както тя го наричаше, беше хубаво дете с меки като пух черни косици и тъмносини очи. Като се загледа сега в него, видя, че прилича на майка си и на вуйчо си Слейд. Беше мило дете и откакто го хранеха и го преповиваха редовно, нито плачеше, нито викаше. Въпреки това Рейчъл тайничко се тревожеше за него — не беше пълничко и здраво бебе. Ръчичките и крачетата му бяха като пръчици, телцето толкова слабичко, че му се брояха ребърцата. Не наддаваше толкова бързо, колкото другите бебета. Понякога с мъка преглъщаше млякото си и често го повръщаше. Затова го хранеше много бавно, но това не я притесняваше. Беше й приятно да го люлее в прегръдката си, да му приказва и да му пее. Често си пожелаваше той да е нейно дете, а след смъртта на Индия то си беше точно така. Друга майка Тобиас не познаваше и навярно нямаше да познава. Клетото мъничко мишле.