Ребека Брандуейн - Дива кръв

Животът на земеделеца беше много труден, особено в Канзас, където зависеше от толкова непредсказуем фактор като времето, или от строежа на почвата. „Тружениците на земята“, както наричаха понякога обитателите на Голямата равнина, бяха богати на надежди и молитви, но бедни на добри реколти и суха пара. От писмото на Индия Слейд знаеше, че миналата година скакалците са опустошили преди всичко малките ферми, като тази на Рейчъл, затова с основание смяташе, че се държи така заради доброто си възпитание, а не защото е надиплила под дюшека си цяло състояние. Долавяше, как зад фасадата от възмущение и гняв се крият гордостта й, нейната обич към децата и съперничеството в борбата за тях. Но тя положително би предпочела да умре, но не и да го признае тъкмо на него, на мъж, когото презираше. Слейд разбираше, че трябва да й помогне по някакъв начин, но още не знаеше как. Нямаше голям опит в отношенията със жени като нея, с дами. Жените, които познаваше, винаги бяха приемали охотно парите му.

— Все още се справям не по-зле от останалите, господин Меверик — каза студено Рейчъл, точно както беше очаквал. — Ще се оправям и занапред — продължи тя. — Освен това, колкото и да ми е неприятно, съм ви задължена за сумата, която платихте за щетите в „Силвър Слипър“. Ще ви я възстановя при първа възможност…

— Нима не съм ви казал, че не е необходимо, госпожице Уайлдър — прекъсна я Слейд и изведнъж му хрумна нещо. — Щом толкова държите на това — предложи й той — съгласна ли сте да ви опростя дълга срещу грижите за децата? В края на краищата причина за неприятната случка в „Силвър Слипър“ е било желанието ви да помогнете на моите племеннички и племенници, обстоятелство, за което не мога да не се чувствам отговорен. И така, съгласна ли сте, госпожице?

— Но да, да… разбира се — отговори Рейчъл, след като поразмисли. Това поне не беше хладнокръвна сделка между чужди хора, беше нещо съвсем различно от онова, което този пистолетаджия й предлагаше преди малко и което така дълбоко я беше обидило. Лицето й изведнъж просия и Слейд си помисли, че със златистата си коса, сияеща като ореол на светлината на газената лампа, тя прилича сега на ангел. — Но заповядайте, господин Меверик, защо не влезете? — покани го тя с усмивка, а той усети как тръпка пронизва цялото му тяло.

Безкрайно учуден от собственото си поведение спрямо тази почтена и сдържана жена, която не беше и негов тип. Слейд свали шапка и се наведе, за да не удари глава в ниската рамка на вратата. Без изобщо да подозира какво влияние има върху този мъж, Рейчъл се отмести, за да го пусне да влезе и миг по-късно децата за малко не я събориха, така неудържимо я запрегръщаха всички наведнъж Беше й невъзможно и да отговори на безбройните им въпроси. Все пак успя да ги успокои и да представи на Слейд Фремънт, Поук и Гюс. Направи й добро впечатление, че майсторът на пистолетите стисна ръка не само на нейния дядо и на шведа, но и на чернокожия. Слейд Меверик отново беше спечелил в очите й червена точка, защото само малцина бели мъже, особено пък от Южните щати, биха го сторили. Дори да го мразеше, трябваше да му признае това достойнство.

На светлината на газената лампа, която Рейчъл сложи на една малка масичка, сега Фремънт мереше Слейд от глава до пети. Изглежда видяното му хареса, защото старият човек кимна кратко и му предложи стол.

— Поседнете малко с нас — каза Фремънт. — Рядко имаме гости и с удоволствие бих послушал какво ново има по белия свят. — Рейчъл, кажи на Бийчъм да закара конете си в обора, а после да дойде при нас — обърна се той към внучката си. — За кой дявол ще стои вънка като проклет идиот на вятъра и студа и ще си мърмори под носа.

— Добре, дядо — отвърна тя послушно, въпреки че изобщо не я интересуваше, дали Джонатан ще замръзне или не.

Въпреки това Рейчъл почти го съжали, когато го видя да седи на капрата. Изглеждаше като прегазен от влак. Но само след миг се увери, ядосана, че той е пил. Навярно беше скрил в къщата си бутилка, която тя не бе успяла да намери, а уж беше сигурна, че е унищожила всичките му запаси.

— Джонатан, господин Меверик знае ли, че си пиян? — попита тя.

— Хабер си нямам — изръмжа той. — Освен това не е негова работа, нито пък твоя! Разкарай се и ме остави на мира! Вие двамата вече направихте всичко възможно, за да превърнете живота ми в ад и да настроите срещу мен собствените ми деца.

— Ти това сам си го направи, Джонатан — присви тя устни. — От години вече си женен само за бутилката си. Ракията е съсипала много мъже, и ти не правиш изключение. Но още не е късно, Джонатан, сложи край, преди алкохолът да те е убил.