Ребека Брандуейн - Дива кръв

Момчетата веднага скочиха и почнаха да раздигат, нещо, което вършеха обикновено сестрите им. Правеха всичко колкото може по-бавно, за да поотложат неминуемата раздяла. Рейчъл разбираше, че не трябва да ги поощрява, но не й даваше сърце да ги подканва. Въпреки чувството за вина, работеше по-бавно и от момчетата, движеше се сякаш ръцете и краката й бяха от олово. Фремънт го забеляза, но не каза нищо, той разбираше какво й е. Запали лулата, облегна се на стола и зачете библията си. Поук разбираше, че Рейчъл не е в настроение да занимава Гюс и го подкани да изиграят някоя и друга партия дама. За което Рейчъл му беше безкрайно благодарна.

Въпреки всичко, моментът настъпи: и последните трохи бяха събрани от масата, и последната чиния избърсана и сложена в шкафа, последната кърпа грижливо сгъната И оставена в коша. Рейчъл и момчетата се спогледаха тъжно, в стаята се възцари тишина. Но преди някой да успее да каже нещо, тишината беше прекъсната от тропота на конски копита и скърцането на влизаща в двора кола. — Кой ли може да е? — запита се, изненадана, Рейчъл. С газената лампа в ръка тя отиде да отвори и видя, смаяна и гневна, че на вратата стои Слейд Меверик.

Има толкова лошо мнение за мен, че сигурно се е уплашил да не попреча на Поук да отведе момчетата — помисли си тя ядосано. Тъкмо се канеше да му заяви какво мисли пък тя за него, когато чу радостни викове и смях и видя, смаяна, малките Бийчъм, насядали в каруцата на баща си. Те й махаха и щастливо се смееха. Сърцето й подскочи от радост и тя отправи към Слейд изпълнен с надежда въпросителен поглед, макар да й се струваше толкова малко вероятно мъжът да е променил намеренията си и да е решил да й върне децата. А той се изкашля и каза, явно много смутен:

— Аз… хъм… много се извинявам за ненадейното нападение, госпожице Уайлдър — подхвана той, но понеже бях видял къщата само отвън, аз… аз просто нямах представа колко силно я е повредила бурята. Половината покрив е хлътнал, водата стига до глезените. Вътре гъмжи от змии и плъхове, откровено казано, госпожице, тя е направо необитаема. Не бих държал там свине, та камо ли своите племеннички и племенници. Помислих си дали да не ги заведа на хотел, но е вече късно, пък и без туй им дойде множко днес и… тъй де, искам да кажа, госпожице Уайлдър, че ще съм ви много признателен, ако могат да останат при вас, докато вдигна къща от тухли. — Слейд млъкна, бръкна в джоба си и извади пачка сгънати банкноти. — Ще си платя, разбира се, храната и квартирата.

Като видя парите, на Рейчъл й се подкосиха краката. През живота си не беше виждала толкова накуп. Сега размисляше трескаво какво може да свърши с тези пари: да наеме повече ратаи за фермата, та дядо й да може да се радва спокойно на старините си, да увеличи малкото си стадо, което отглеждаше с толкова мъка, защото можеше да купува само мършави телета, които джамбазите от Тексас изоставяха тук, когато изтощените животни не можеха да продължат пътя. А откога мечтаеше и за хубава нова рокля, божичко, откога не си беше купувала нищо. Но, за бога, как може тъкмо сега да мисли за подобни неща? Въпреки всичко Рейчъл се почувства ужасно обидена от предложението на Слейд да й плаща за грижи те около децата, та нали само от любов към тях ги беше прибрала веднъж и беше готова веднага да ги вземе пак. Имаше чувството, че този убиец иска нарочно да сложи ясна граница между нея и семейство Бийчъм, да й даде ясно и безпощадно да разбере, че колкото и да обича децата, той им е роднина, а не тя. Така радостта й от завръщането на децата се оказа омрачена.

— Разбира се, че ще взема децата — изсъска Рейчъл. — Само че, господин Меверик, аз не съм за тях чужда лелка, която държи пансион. Обичам децата като свои и няма да ви взема пари. — Тя се извърна, за да устои на изкушението да издърпа все пак банкнотите от ръката му. — За каква ме мислите, изобщо? Как можете да ми предлагате пари, след като… след като Индия беше най-добрата ми приятелка… беше ми като сестра, въпреки че нямахме кръвно родство, нещо, което вие така любезно обичате да подчертавате…

— Моля да ми простите, госпожице Уайлдър — каза смутено Слейд. — Не исках да ви обидя, честно слово. Просто си помислих, че това са разходи, които не можете да си позволите… понеже имате само една малка ферма… искам да кажа, че времената са тежки и… — Той млъкна, объркан и си помисли, че не е нищо повече от нетактичен идиот, а опасните искри в очите й му подсказваха, че с неуместни позовавания на нейната бедност само я е ядосал още повече.