Ребека Брандуейн - Дива кръв

Пред кръчмата вятърът заудря Слейд с ледени юмруци. Той нахлупи още по-ниско шапката, вдигна яката и пое по безлюдната главна улица.

— Господин Меверик, господин Меверик!

Като чу гласа, който викаше името му, Слейд се обърна и видя едно момче да се втурва към него от вратата на тъмна съборетина. Беше Тимъти, незаконен син на проститутка. Той припечелваше джобни пари като разсилен, метач и изобщо с каквото му паднеше. Едно от доброволно поетите му задължения беше да ходи всеки ден до дървото за бесене и да взема от там чувала с пощата, която дори чиновниците от щатската поща не се решаваха да разнасят лично из града.

— Господин Меверик — каза задъхано, почервенял от студа, Тимъти, когато настигна Слейд. Това, че момчето не съзря нищо необичайно в трупа върху раменете на мъжа, говореше достатъчно красноречиво за морала в този град. — Току що се получи писмо за вас — обясни Тимъти. — Пътувало е с месеци, личи си по плика, — та си помислих, че трябва да го получите час по-скоро.

— Благодаря ти — каза Слейд — сложи тежкия труп на земята и хвърли на момчето четвърт долар, а то го улови, въпреки вятъра, с наистина завидна сръчност.

Когато Тимъти си тръгна, Слейд разкъса писмото и прочете обърканото и изцапано от сълзи послание. После изпсува продължително и люто. Сви на топка плика с двата листа и ги пъхна в джоба на наметалото. После стовари трупа върху якия кон на Декана, отвърза своя жребец и го яхна. Хванал юздите на втория кон, Слейд пришпори своя и препусна срещу подивелия Син северен вятър.

От малкото горно прозорче на „Червената жартиера“ Лоли го видя, с отпуснати рамене и свито сърце, как напусна града. После се обърна и започна да се съблича за поредния мръсен и брутален кретен, който вече се беше изтегнал върху почернялото от времето месингово легло.

Беше Коледа, а коледното настроение в Драй Гълч беше наистина твърде своеобразно.

Прерията, Канзас, 1875

Денят беше оловно сив и мрачен, тъмните облаци и снегът, който не спираше да вали, го правеха още по-потискащ. Белите снежинки контрастираха с черните дрехи на шепичката хора, събрали се в прерията, за да отдадат последна почит на Индия Бийчъм. Те се трупаха, треперещи, край гроба и си пожелаваха час по-скоро земята да я затрупа, а те да се приберат на топло.

Беше толкова студено, че дългите вълнени шалове на опечалените изпращачи бяха замръзнали пред устите им и те с мъка можеха да дишат. Ръцете на мъжете, които носеха Индия, бяха станали на чуканчета въпреки ръкавиците, когато спуснаха бедняшкия й ковчег в плиткия гроб, който бяха изкопали с мъка тази заран в замръзналата земя. За миг им се стори, че ще изтърват ковчега от безчувствените си пръсти, но ето че той най-сетне опря дъното и свещеникът подхвана заупокойната молитва. Трябваше да вика, за да го чуят въпреки виещия вятър.

Честите вихрушки шибаха безмилостно хората, свличаха кожата от лицата им, вдигаха роклите на жените и показваха безсрамно бельото и чорапите им. Но мъжете изобщо не го забелязваха, бяха твърде заети с усилията да се запазят от враждебната стихия.

— В ръцете на всемогъщия Бог предаваме душата на нашата починала сестра, а тялото й на земята. От пръст си направен и на пръст ще станеш — гърмеше с прегракнал глас свещеникът. Сега гробарите можеха най-сетне да посегнат към лопатите и да почнат да засипват ковчега с купчината пръст до гроба.

Звукът на яко подковани кожени ботуши, тъпчещи зловещата купчина пръст, на замръзналите буци, трополящи по капака на ковчега, зазвънтяха като погребални камбани в главата на Рейчъл Уайлдър и тя направи несъзнателно крачка назад. Значи така свършва животът, мислеше си тя тъжно. Не, наистина не беше справедливо, клетата Индия заслужаваше по-добра съдба.

Едрите буци трополяха безмилостно по набързо скования ковчег, който в това време на годината не беше украсен с нито едно цвете. Рейчъл не можеше да сдържа повече сълзите си, те капеха от очите й, замръзваха по бузите й, а буцата в гърлото й беше толкова голяма, че щеше сякаш да я задуши. Преглътна я с усилие, толкова силно разтреперана от мъка и гняв, че Фремънт Хегърти, нейният дядо, който стоеше до нея, я прегърна закрилнически с ръка и се опита с несръчни потупвания по гърба да я поуспокои.

Но неговата внучка не искаше да я успокояват и Фремънт въздъхна и поклати угрижено глава, когато видя как Рейчъл вдигна упорито брадичка и присви пълните със сълзи очи, за да ги впери с упрек в Джонатан Бийчъм, чиято черна фигура се олюляваше пред нея.