Ребека Брандуейн - Дива кръв

— Да, да, разбирам, че е твой дълг, но не мога да не го мразя, защото не искам да отидеш. О, Слейд, толкова ме е страх. Пази се, моля те, пази се!

— Обещавам ти. — Той помълча малко, притисна треперещото й тяло към своето, сякаш не можеше да понесе раздялата им.

Беше заровил лице в косата й, беше затворил очи и галеше нежно къдриците й. После изведнъж чу жребеца си тревожно да цвили. Слейд вдигна глава и се взря с безмълвен ужас в невероятната, ужасяваща картина пред очите си. — Боже милостиви! — възкликна той. — Какво, по дяволите, е пък това?

Рейчъл се обърна и пребледня като платно. Докъдето поглед стигаше, небето беше като огромен кръвоизлив. Беше бледо, болезнено-зелено, с жълто-сивкави жилки, неумолим, застрашителен черен мрак беше сякаш готов да ги погълне. Той сякаш кипеше в преливащ котел и се разливаше по целия небосклон. Лекият ветрец беше утихнал, всичко беше застинало, неподвижно, а това беше предостатъчно, за да всее страх, защото в прерията винаги нещо се движеше. Не се чуваше нито звук и нищо не помръдваше. Тишината беше зловеща, напрегната, създаваше чувството, че внезапно се е задушила цялата земя.

Рейчъл и Слейд се взираха, затаили дъх, в колоса, затъмняващ небето, двамата бяха като джуджета спрямо невероятната му големина и силата, с която напредваше и поглъщаше хоризонта, сякаш дошла откъм морето гъста мъгла. Не, това не бяха подлудели буреносни облаци, които след малко ще се разкъсат и ще излеят съдържанието си. Мълнии не прорязваха този могъщ облак, не се чуваше и боботещ гръм. Като на котешки лапи се приближаваше титанът, промъкваше се бързо и ловко като пума, готова за скок. Слейд не беше виждал нищо подобно. Но Рейчъл знаеше какво е.

— Това е торнадо — каза тя тревожно и усети изведнъж как тъпанчетата на ушите й се изопнаха. — Трябва да се опитаме да се приберем в къщи и да се скрием в мазето, само там можем да сме на сигурно място.

Изтичаха и двамата към конете, които сега цвилеха високо и тревожно, дърпаха се, кръжаха и се вдигаха на задни крака, показвайки бялото на очите си. Рейчъл и Слейд с мъка успяха да ги яхнат и конете препуснаха като бесни. Рейчъл се озърна и разбра, че въпреки всичко вече е късно. Черният облак почти ги беше настигнал, той се олюляваше и се издуваше, готов да им разкрие скритата си истинска същност — смъртоносна сатанинска смесица от демонична сила и адска ярост. Беше като гигантска чиния, която се въртеше в небето като дервиш, после взе да се издължава и се превърна в тръба, готова да се забие като свредел в земята.

Сега дойдоха и шумовете.

Беше като тътена на милиони и милиони скакалци, като бръмченето на безброй пчели и насекоми. Ставаше все по-силен, докато се сля в ревящ и виещ хор на ужаса, в смразяващ кръвта надгробен вой на безброй дяволски гласове, събрани в грозен, пронизителен крясък, който съпровождаше демоничното сливане на небе и земя, покорило цялата прерия.

Гладното изчадие адово беше разтворило паст, поглъщаше всичко на пътя си, помиташе кал и боклук, угояваше призрачното си тяло, докато то стана тъмно и се превърна в огромна извиваща се змия, а тя пълзеше през равнината, изблизваше с отровния си сатанински език всичко на пътя си, растеше и се издуваше от дяволския си пир.

— По-бързо, Рейчъл, по-бързо! — изкрещя Слейд, надвиквайки ужасния вой, когато се обърна и зърна този отвратителен изрод на природата, който се спускаше от небето и безмилостно ги преследваше. — Бързай, за да си спасиш живота, Рейчъл!

— О не, няма да успеем, Слейд — извика му тя, но силното бучене заглуши думите й. — Такова чудовище уби родителите ми! Те не са потърсили убежище, а са се опитали да избягат. Слез от коня, Слейд, слизай, Слейд!

Рейчъл спря кобилата, нави бързо юздите и скочи. Краката й току що бяха докоснали земята, когато Сънфлауър препусна презглава. Слейд изруга, сигурен, че Рейчъл си е загубила ума и сега неговият жребец ще трябва да носи и двамата. Той обърна коня и препусна обратно, за да вземе Рейчъл. Но тя не му позволи да я качи на седлото.

— Слизай, Слейд — извика тя пак. — Слизай, ако не искаш да умреш!

Стрелецът просто не можеше да я остави на съдбата й, ако не друго, щяха поне заедно да умрат. Той скочи от седлото, нави юздите и пусна Форчън. Бурята беше измъкнала фибите от косата на Рейчъл и сега тя се увиваше край лицето й и го шибаше. Приличаше на луда и Слейд помисли за миг, че е загубила разсъдъка си. С гръб към торнадото и развени поли, тя стоеше като знаме на вятъра. Опита се да се задържи на крака, отметна коса, присви очи, за да се запази от праха, който ги заслепяваше и пареше кожата като въгленчета.