Ребека Брандуейн - Дива кръв

Тази вечер, дълго след като Слейд, Адам и децата си отидоха, а Фремънт и Поук си легнаха, Рейчъл седя на прага на къщата, потънала в мълчалива молитва. Знаеше, че не може да възпре Слейд да се срещне с Дигър Тибо, че стрелецът би се презрял като страхливец, ако не приеме предизвикателството. По някакъв свой, странен начин, тя също не искаше да попречи на дуела.

Неочакваната поява на Тибо в живота на Слейд беше отворила всички стари рани, беше пробудила предишните му чувства към Терез Дювалие. Досега тези рани и чувства бяха само умиращи, почти забравени спомени — Рейчъл беше сигурна, че е така. Но Дигър им беше вдъхнал нов живот и предишната болка и страст бяха пламнали с нова сила. Рейчъл не се лъжеше: Слейд ще бъде свободен да я обича и да гради с нея новия си живот, само ако погребе миналото и затвори книгата със спомените.

Тя се опитваше да надвие страха си, като си повтаряше, че Слейд е добър професионалист, как иначе би останал толкова време жив. Но доводите на разума не бяха достатъчни. Нещо в разказа му беше я уплашило до смърт, но не можеше да каже какво именно. Знаеше само, че не се ограничава с факта, че Дигър Тибо е хладнокръвен убиец. Рейчъл си припомняше, отново и отново, трагичния разказ на Слейд. Но ужасяващото си оставаше неуловимо. Мислеше си, че Слейд може да умре, а тя никога да не му каже, че го обича. Дълбоката мъка след смъртта на Тоби и тежкият труд по жътва не й оставиха време, а тя все чакаше подходящ момент.

Не беше ли чакала прекалено дълго? Тази мисъл я терзаеше, не я напускаше и вече почти бе решила да препусне към фермата на Слейд. После съобрази, че и той и децата сигурно вече спят, че ще ги събуди и ще трябва да каже на Слейд пред всички какво изпитва към него. Рейчъл реши, че ще му го каже сутринта, още в зори. Господ й дължеше поне това. Нима можеше да е толкова жесток, та да й отнеме Тоби, а сега и Слейд, и то преди да му е признала любовта си. Не, не можеше да се примири, трябваше да намери изход.

В далечината проблясваха светкавици и напомняха фойерверк. Но не се чуваше гръм, не валеше и това уплаши Рейчъл. Нещо ужасно се надигаше в природата и страховете й се засилиха. Тя се прибра и си легна. Но дълго не можа да заспи, а после сънува кошмари, в които Слейд стоеше насред прерията под съвсем черно небе, а някъде наблизо тъмна фигура се смееше сатанински и от пистолета й бълваха пламъци.

На заранта небето беше оловно, дъждовните облаци в далечината носеха мрак, беше задушно и влажно, вятърът беше слаб, някак потискащ и наоколо не помръдваше нищо — беше неестественото затишие преди лятна буря. Яхнала Сънфлауър, Рейчъл се взираше тревожно в хоризонта, защото се боеше от проливен дъжд или дори нещо по-лошо. Въпреки това продължи да язди, решила да изпълни мисията си. Не й беше за пръв път да се прибере мокра от дъжда, положително нямаше да е и последният.

Ева каза на Рейчъл, че Слейд е потеглил още в зори, но не към града, а към далечните ниви. Беше взел два чувала шишета и консервени кутии. Затова момичето предполагаше, че е отишъл да се упражнява в стрелба, за да е готов за срещата си с Дигър Тибо. Рейчъл наистина свари стрелеца да се цели по шишета и кутии, които беше наредил върху една скала сред прерията.

Като я видя да слиза от коня, той я изгледа строго. После наведе сърдито лице към револвера, изхвърли празните гилзи и отново го зареди.

— Само си си губила времето да идваш дотука, Рейчъл — каза той рязко. — Няма да ме склониш да се откажа от намеренията си.

— Зная.

Това го накара да млъкне за миг. Завъртя, за да го провери, барабана на револвера, после пъхна, доволен, оръжието в кобура. Приближи се към нея, скръстил ръце на гърди.

— В такъв случай какво те носи насам? — попита с леден тон.

Рейчъл отдавна не се беше сблъсквала с някои неприятни черти в неговия характер и сега се почувства уязвена. Неприязнената му сдържаност я възпря да му прави тъкмо сега признания в любов. Не знаеше какво да каже, как да се държи. Почти съжали, че беше дошла. Въпреки това не можеше и да яхне коня и да се прибере. Преглътна, а после каза:

— Дойдох да се сбогуваме, за в случай, че… че… — Рейчъл си прехапа долната устна, очите й плувнаха в сълзи: — О, Слейд, Слейд — извика тя с треперещ глас. — Защо трябва да си толкова коравосърдечен тъкмо днес, та нали знаеш колко много, колко много… наистина, не съм го заслужила! Зная, зная, че аз…

— Наистина не си го заслужила — измърмори той и я прегърна, притисна я към себе си, целуна я по косата. — Прости ми, скъпа, съжалявам. Държа се така защото се боя да не отстъпя, страхувам се, че няма да мога да отида в града и да те оставя. Но аз съм длъжен да го направя, Рейчъл, ти трябва да разбереш, че не мога да не отида, още повече, че знаеш причината.