Сандра Браун - Обичай ме

— Пред един хубав, чист мотел.

Думата чист бе произнесена с подигравателен тон и тя моментално застана нащрек. Насили се да отвори очи и се огледа. Отделните бунгала бяха украсени с розови неонови светлини. В малкото дворче имаше плувен басейн, около който се бореха за малко светлина няколко бодливи круши и олеандрови храсти. Около басейна беше толкова тъмно, че човек би могъл да падне в него без изобщо да го забележи. Административната сграда на комплекса изглеждаше мрачна и зловеща, а на фасадата й премигваше една единствена синя звезда. Чифт дълги рога бяха закачени над вратата.

— Страхотно! Тексаски вариант на мотелите Бейтс. Норман Били Боб Бейтс и мъртвата му майка.

— Мястото е съвсем прилично. Отсядал съм тук и преди.

— Това кой знае защо никак не ме изненадва.

— Стой мирна. Ще отида да проверя дали имат свободни стаи.

— Шегуваш ли се?

Харлан се върна само след няколко минути, размахвайки един ключ. Докато се придвижваха от административната сграда към бунгалото, в което бяха настанени, тя попита:

— Не можем ли да отседнем в нещо по-луксозно? С малко повече звезди?

— Ще останем тук само колкото да поспим няколко часа. Единственото, което ще използваме, са леглата.

— Тук вече позна. Със сигурност не смятам да се къпя. Доколкото можах да го видя, администраторът беше истинско копие на Антъни Пъркинс.

В стаята имаше две еднакви легла, малка масичка с тънки крака между тях и един скрин. Без телефон. Без телевизор. Но все пак беше затоплено и чисто. Сейдж подуши чаршафите на леглото и след като се увери, че са чисти, се пъхна между тях, напълно облечена. Беше прекалено уморена, за да съблече дрехите си. За пръв път през живота си си лягаше, без да е измила зъбите си, но изобщо не й пукаше. Единственото, което искаше в този момент, бе да се наспи.

Харлан влезе в банята. Няколко секунди по-късно го чу да пуска душа. Опитва се да ми прави напук, сърдито си помисли тя. Но на лицето й имаше усмивка. Цялата бе изпълнена със задоволство. Стори й се странно като си припомни с колко неприятности и недоразумения бе започнал денят.

Бе напуснала дома си с един мъж, когото познаваше по-малко от месец, в един разнебитен пикап, който бяха продали за старо желязо.

Бе изтеглила всичките си спестявания, всеки цент, който притежаваше, а сумата се оказа плачевно малка.

Беше се наяла до насита в една закусвалня без изобщо да се замисли за многото калории и лошите хранителни качества на нездравословната храна.

Беше изоставила всичко познато и близко и бе предприела една авантюра, която можеше да не й донесе нищо друго, освен унижения и враждебност от страна на членовете на семейството й.

А сега прекарваше нощта в някаква долнопробна мотелска стая, която вероятно е била свидетел на безброй незаконни и непозволени срещи.

И въпреки всичко това, Сейдж бе доволна и спокойна. С усмивка на лице, тя се сгуши под завивките и зарови глава във възглавницата.

Харлан все още беше под душа. Тананикаше си някаква песен на Род Стюарт. Пееше малко фалшиво. Какво ли щеше да направи след като излезе от банята? Дали щеше да легне до нея и да я обгърне с ръце, или пък щеше да използва другото легло?

Тя нямаше да има нищо против, ако другото легло останеше празно през цялата нощ.

Никога преди не се бе чувствала толкова щастлива.

— Сейдж, ще престанеш ли най-сетне? Моля те! Така нищо няма да промениш.

— Не ми пука — изрече през сълзи Сейдж и притисна мократа кърпичка към течащия си нос. — Плаче ми се и ще плача. Сега би ли ме оставил на мира, за да си поплача на спокойствие?

— Можехме да напоим всяко парче земя в Южен Тексас със сълзите, които изплака. Може би трябва да се опитаме да ги продаваме.

Тя яростно го изгледа с подутите си, зачервени от плач очи.

— Наистина ми писна от шегите ти, Харлан.

— По-добре да се шегуваме, отколкото да ревем.

Двете седмици, които бяха прекарали по пътищата, без какъвто и да било резултат, бяха изострили нервите им до краен предел. Когато се отправиха обратно по същата магистрала, по която бяха пристигнали преди четиринадесет дни, преизпълнени с оптимизъм, Харлан с такава ярост се вкопчи във волана, че пръстите му побеляха от напрежение.

Дори и да бе решил накъде са се запътили, все още нищо не й бе казал. А и тя, така или иначе, не проявяваше никакъв интерес. Изминаваха безцелно миля след миля, тя плачеше, а той вече едва сдържаше гнева си и сякаш се готвеше за поредната схватка. Сейдж, не по-малко раздразнена и изнервена, бе готова за достоен отпор.