Сандра Браун - Обичай ме

В Остин бе настояла да продължат с колата й, която стоеше паркирана пред апартамента й от деня, в който Травис я бе закарал в Хюстън за празниците.

През последните няколко месеца от следването си тя постепенно бе изнесла повечето си вещи от апартамента, който в продължение на три години беше неин дом. Двете й съквартирантки, които възнамеряваха да продължат да живеят там, веднага купиха нейната част от мебелите и кухненските прибори. В апартамента бяха останали съвсем малко нейни лични вещи, които двете момичета бяха обещали да отделят в един гардероб, за да може тя да си ги прибере, когато й е удобно.

Сейдж отиде в банката и изтегли всичките си спестявания. Сумата не беше кой знае колко голяма, но щеше да й позволи да преживее известно време без да гладува. Докато тя се занимаваше с делата си, Харлан замина за някъде, а по-късно се върна в апартамента пеша.

Само след няколко часа вече бяха на път. Тръгнаха на юг от Остин и тя го помоли да шофира, защото беше прекалено изнервена и развълнувана, за да се концентрира върху пътя. Сега, когато всички стари връзки бяха прекъснати, когато намеренията й бяха окончателно оформени в главата й, а планът вече бе в ход, тя бе обхваната от силен изблик на енергия и възторжен ентусиазъм.

Изминаха няколко мили, преди да се сети да го попита за караваната му. Наложи се да я оставят в града, защото не можеше да бъде закачена за колата й, която нямаше теглич.

— Оставих я при един приятел — каза й Харлан. — Той притежава бензиностанция. Каза, че мога да я оставя зад сградата.

— Сигурен ли си, че ще я намериш там, когато се върнеш?

Той се намръщи.

— Казах ти, че ми е приятел. Работихме заедно на една и съща нефтена платформа в морето. Все едно, че сме били заедно на война.

— Ами камионетката? Да не би просто да си я изоставил край пътя?

— Няма да е голяма загуба, нали? Не, продадох я за двеста долара.

— Двеста долара? Кой идиот ти даде двеста долара за оная купчина вехто желязо?

— Един вехтошар.

— О! — Усмихнаха се един на друг. Той отново прикова поглед в пътя. Сейдж попита: — Само в нефтодобивната индустрия ли си работил?

— Да, най-вече.

Тя зачака за по-подробно обяснение. Такова обаче не последва. Потайната му сдържаност я раздразни, но тя продължи да настоява.

— Ако ти се наложи да попълниш някакъв формуляр, какво ще напишеш в графата занятие?

— Никога не попълвам формуляри.

— Но ако все пак ти се наложи?

— Няма.

— Харлан! — В гласа й се долавяха нотки на безсилие. — Просто си представи, че ти се наложи.

Той въздъхна.

— Добре, де. Предполагам, ще напиша, че съм професионален механик. Ако някой има проблем, отивам и го отстранявам.

— Някой! Искаш да кажеш, който и да е.

Да, ако взаимно си допаднем и ако преценя, че мога да помогна по някакъв начин.

— Значи, постоянно издирваш хора, които имат проблеми.

Той само сви рамене. Очевидно никак не му се говореше за това.

— Да, предполагам, че може и така да се каже. Миналата година срещнах Чейс в Хюстън и веднага го харесах. Симпатията ни беше взаимна. Той ми каза, че компанията му има сериозни затруднения. По онова време имах друг ангажимент, но не го забравих. Отидох в Милтън Пойнт веднага щом се освободих.

— А щом проблемът бъде разрешен…

— И всички останат доволни…

— Ти…

— Премествам се другаде.

— Никакви ангажименти?

— Точно така.

— Никога?

— Никога.

— Хмм.

Тя остана неподвижна за миг, загледана в магистралата, простираща се далеч пред тях. Изведнъж се почувства самотна и подтисната. Той се разделяше с вещите си — каравани, камиони — съвсем лесно, без никакви угризения или сантиментална привързаност. Когато решеше, че е време да замине, той по същия начин изоставяше и хората, с които бе работил — без нито веднъж да се обърне назад. Сейдж се чудеше колко ли жени бе изоставил след себе си — жени, които сигурно още го обичаха.

Тази мисъл помрачи възторженото й настроение и тя пропътува следващите няколко мили, потънала в мълчание.

— Наблизо има закусвалня Деъри Куин — Сейдж посочи с ръка познатия червено-бял знак. — Хайде да спрем. Умирам от глад.

— Сейдж, преди един час спряхме, защото искаше да отидеш до тоалетната. Тридесет минути преди това спряхме, защото искаше да хапнеш нещо сладко.

— Вече е време за вечеря. Нека да спрем и да се наядем, а после ще пътуваме цялата нощ.

— Добре. Но ако все така се подчиняваме на стомаха и на пикочния ти мехур, боя се, че никога няма да стигнем до Долината.