Сандра Браун - Обичай ме

Долината Рио Гранде бе крайната им цел, защото там земеделието бе силно развито. Смятаха, че производителите на памук и цитрусови плодове ще са потенциалните купувачи на напоителната им система.

Заведението беше претъпкано. Трябваше да се наредят на опашка, за да дадат поръчката си.

— Толкова съм гладна, че мога да изям цял кон — мърмореше тя, докато преглеждаше менюто.

— Съжалявам. В менюто не предлагат коне.

Без да се смути от заядливата му забележка, тя продължи:

— Искам един чийзбургер. Голяма порция пържени картофи. Шоколадов шейк. И една порция начос.

— С пипер?

— Разбира се, че с пипер. Та как може начос без пипер. Искам много, ама много пипер.

И точно в този момент той я целуна. Само преди миг тя му се усмихваше и лакомо облизваше устни в очакване на ароматната храна, а в следващия момент той постави ръка на врата й и я придърпа към себе си за една дълга и страстна целувка, която я накара моментално да забрави за шума и суматохата в ресторанта. Тя колебливо сложи двете си ръце на кръста му, а след това го обгърна и силно го притисна към себе си.

Харлан откъсна устни от нейните много преди тя да е готова за това. Той се вгледа в лицето й, а настойчивият му поглед сякаш казваше, че единствено чувството му за благоприличие го бе накарало да спре да я целува.

Обгърна раменете й с ръка и я притегли към себе си. Тя остави едната си ръка около кръста му, а с другата хвана ръката му, която лежеше върху рамото й. Сейдж си помисли, че всички посетители на заведението вероятно ги смятат за щастлива влюбена двойка.

И в този момент осъзна, че отчаяно иска това да е точно така.

Когато редът им дойде, Харлан й се усмихна и се обърна към сервитьорката.

— Дамата иска порция начос с пипер. С много, ама много пипер.

Сейдж излапа всичко с огромен апетит. Не бе яла толкова вкусна храна от… Не можеше да си спомни някога да е яла по-вкусна храна и се зачуди дали това не се дължеше на мистериозното очарование на целувката на Харлан.

— Искаш ли още един чийзбургер? — попита той, когато тя преглътна и последната хапка.

Тя се разсмя и избърса устата си с книжната салфетка.

— Не, благодаря. Беше много вкусно. Не си спомням кога за последен път съм яла нещо толкова вкусно.

— Дон Жуан никога ли не те е водил в закусвалня?

— Травис? — Дори името му й прозвуча странно, сякаш той вече принадлежеше към някакъв друг живот. Както и всъщност си беше. — Бъдещият доктор Белчър никога не би влязъл в подобен ресторант. По едно време бе полудял на тема здравословно хранене и се опитваше да ме тъпче с бобено пюре с пресечена извара и тофу.

— Тофу? Това да не е някакъв братовчед на мармалада?

Тя се разсмя и се смя докато напълно отмаля, а Харлан изглежда изобщо не се притесняваше, че всички в заведението я гледат. Всъщност, той сякаш искрено се забавляваше и се радваше на смеха й.

Вече бе започнало да се смрачава, когато отново тръгнаха на път. Пълният й стомах, обхваналото я доволство и радост, както и монотонното бръмчене на двигателя започнаха да я приспиват. Едва успяваше да държи главата си права, а очите си — отворени.

— Ела — Харлан потупа с ръка дясното си бедро. — Сложи главата си тук и престани да се бориш със съня.

Сейдж внимателно погледна към ципа на дънките му — стари, избелели и очевидно неудобно тесни в този момент.

— По-добре да остана будна. — Тя го погледна с неудобство. — Може да заспиш докато шофираш.

Той се изсмя.

— Ако сложиш глава в скута ми, това ще е най-сигурният начин да ме задържиш буден. — После, видял стреснатото й изражение, се разсмя още по-силно. — Само се шегувам. Хайде, лягай. — Отново потупа крака си и този път тя не можа да устои. Сви се на седалката и предпазливо положи глава на бедрото му.

Той отметна косата й назад и сложи ръка на врата й. Палецът му леко погали бузата й.

— Лека нощ, госпожице Сейдж.

— Няма да спя. Само ще затворя очи за минута-две.

Той продължи да гали нежно врата, бузата и ухото й.

Размърда се едва когато той я разтърси няколко пъти, за да я събуди.

— Хайде, Сейдж, ставай. Кракът ми изтръпна.

Замаяна и сънлива, тя се изправи непохватно, но все още не можеше да отвори очи.

— Колко е часът? Защо спряхме?

— Наближава полунощ. Спрях, защото започнах да виждам осевата линия двойна. Спи ми се, а никак не ми се иска да влезем в статистическите отчети за пътните злополуки. Между другото, знаеш ли, че хъркаш?

— О, я млъквай! — Тя се нацупи, разкърши рамене и започна да разтрива врата си. — Къде сме?