Сандра Браун - Обичай ме

Сейдж нервно погледна към Харлан. Той безмълвно я наблюдаваше, приличаше на дива котка, вперила поглед в жертвата си. Тя стана от стола си, взе празната си чаша и се приближи до хладилника, за да си сипе още малко мляко. Движещата се мишена може да бъде улучена по-трудно, помисли си тя. Чувстваше се като животно, уловено в тънка, подобна на паяжина мрежа.

Чейс изпъшка.

— Марси може и да е възбудена, ама какво от това?

— Това му е единственият недостатък на раждането. Още дълго ли трябва да чакате? — Лъки състрадателно ги изгледа.

— Още две седмици — отговори Марси и прегърна съпруга си през раменете, опитвайки се да го утеши. Той наведе глава и я постави на гърдите й.

— Най-вълнуващото нещо за жените в една сватба — замечтано произнесе той — е музиката на органа. Тя им напомня за звуците, които издават, когато се любят.

Сейдж изпусна чашата си. Тя с трясък се удари в пода и се разби на парчета. Млякото се разплиска по обувките и чорапите й.

Марси отблъсна главата на Чейс.

— Трябва да се засрамиш от себе си! Сестра ти се смути и притесни и аз не я виня ни най-малко.

Лъки се запревива от смях.

— Това беше умно казано, големи братко. Как не се сетих сам!

Девон, подобно на Марси, полагаше неимоверни усилия, за да подтисне собствения си смях.

Сейдж не се осмеляваше да погледне към Харлан. Този разговор бе подходящ за щастливи семейни двойки, които не изпитваха никакво неудобство да се шегуват със сексуалните си апетити. За хора с гузна съвест и несподелена, внимателно пазена тайна, обаче, той бе истинско мъчение.

Сейдж попи разлятото мляко с една кърпа и без да иска поряза ръката си на едно стъкло. Докато стоеше наведена над мокрото петно, в полезрението й попадна чифт познати ботуши.

Харлан приклекна до нея и започна да събира по-големите парчета стъкло.

— Дай да ти помогна.

— Не, благодаря.

Той хвана ръката й.

— Но раната ти кърви.

— Няма нищо. — Тя издърпа ръката си. — Ще се кача горе да се преоблека.

Тя се втурна нагоре, изхлузи роклята си и захвърли скъпите си обувки. Замени елегантните дрехи с най-старите си дънки, ботуши за езда и дебело яке. Отвори аптечката в банята, намери малко лейкопласт и го залепи върху раната, преди да надене на ръцете си тесните, кожени ръкавици. Само след няколко минути вече бързаше надолу по стълбите, стиснала в ръка новия камшик, който беше получила за Коледа.

— Отивам да пояздя — обяви тя и прекоси кухнята, без дори да забави крачка.

— Сега? — Чейс погледна през кухненския прозорец. — Вече е почти тъмно.

— Няма да се бавя.

Тя изхвръкна през задната врата и се затича към обора, преди да успеят да я спрат. Оседла любимия си кон за рекордно кратко време. Веднага щом излязоха от двора, тя пришпори жребеца и препусна в галоп.

Вятърът разпиля косата й. Усети ледения му дъх върху бузите си, мокри от сълзите. Беше изминала значително разстояние, когато започна да се успокоява. Вече не й се струваше, че гръдният й кош всеки момент ще се пръсне от стаеното в душата й напрежение.

Сейдж дълбоко пое студения въздух. Той преряза дробовете й и изкара нови сълзи в очите й, но сега болката бе по-различна. През изминалите две седмици, след като научи за намерението на майка си да се омъжи, Сейдж всячески се бе опитвала да се пребори с връхлетялото я чувство на невъзвратима загуба.

Беше много егоистично от нейна страна и тя го осъзнаваше. Не завиждаше нито на майка си, нито на Пат заради очевидното им щастие. Но женитбата им още повече засили чувството й на самота и изолация.

Какво щеше да прави оттук нататък? Къде пише да живее? С кого?

Лори ги бе информирала за плановете им да живеят в малката къщичка на Пат. Лъки беше против.

— Това е твоята къща, мамо.

— Това е нашата къща — поправи го Лори. — Тя принадлежи на всички ни. Вие двамата с Девон я превърнахте във ваш дом и аз съм безкрайно щастлива от това. Обичам тази къща. Обичах и мъжа, който я построи. Но сега вече обичам друг мъж. Искам да живея в неговия дом, заедно с него.

Сейдж знаеше, че тя винаги ще е добре дошла в къщата. Тя беше и неин дом. Както и Лори бе отбелязала, тази къща принадлежеше на всички тях. Девон и Лъки никога не биха я изхвърлили от нея.

Но въпреки това, тя щеше да се чувства като натрапница. Тази къща бе дом за едно цяло семейство. А тя вече нямаше такова. Не беше част от семейството на Лори и Пат. Не беше част от…

На света имаше стотици хиляди жени, които живееха сами. Но не това я притесняваше. Не можеше да понесе мисълта, че е откъсната от най-скъпите й и близки хора. За Лори най-важен вече беше Пат. И точно така трябваше да бъде. Чейс и Лъки си имаха собствени семейства.