Сандра Браун - Обичай ме

Но в момента, в който думите му най-сетне достигнаха до съзнанието й, прекрасната омая, която я бе обгърнала, веднага изчезна. Романтичните, розови блянове мигновено бяха изместени от обхваналата я ярост.

Сейдж рязко го отблъсна от себе си и в същото време силно го изрита в крака с върха на ботуша си.

— Копеле такова! — Свила юмруци, тя започна да нанася удари по главата му, а той в повечето случаи успяваше да се предпази от тях. — Нямам нужда от състраданието и милосърдието ти. Мога и сама да се грижа за себе си. Притрябвала ми е твоята помощ. Не бих се омъжила за теб..

— Сейдж, успокой се. Лошо се изразих. Това, което исках да кажа…

— Зная какво искаше да каже — тя отново размаха юмруци.

— Престани! По дяволите! Спри! Не ме карай да те наранявам!

— Да ме нараняваш! — изпищя тя. — Откакто сме се срещнали, ти непрекъснато ме нараняваш по един или друг начин. — Изгледа го яростно, напълно забравила за уверенията си отпреди няколко минути.

Той успя да хване и двете й китки, което окончателно я вбеси. Тя се бореше с него, риташе и свиваше пръсти подобно на хищни нокти, с които би издраскала очите му, ако ръцете й бяха свободни.

И двамата стреснато подскочиха когато фаровете на някаква кола прорязаха тъмнината и те изведнъж се оказаха в центъра на светлината им.

— Какво, по дяволите, става тук? — властно запита Чейс.

— Надявам се, че имаш някоя дяволски убедителна причина да я държиш по този начин, Харлан — излая Лъки.

— Имам. Ако я пусна, тя вероятно ще ме убие.

— Ще го направя! — Сейдж заби рамо в ребрата му.

Той изръмжа и се сви от удара. Едва си пое дъх и заговори с хриптящ глас.

— Тя … тя може да…

— Не! — Сейдж замръзна на мястото си, прекратила борбата си с него и го погледна умолително.

— Трябва да им кажа, Сейдж. — Погледът му изразяваше истинско съжаление. После отново се обърна към братята й. — Може да е бременна от мен.

Атмосферата изведнъж се изпълни с напрегнато очакване, подобно на това, предхождащо гръмотевичния тътен след яркия блясък на светкавицата.

— Ти, подъл кучи син!

Лъки се хвърли към Харлан. Харлан успя навреме да избута Сейдж настрана. Юмрукът на Лъки попадна в стомаха му. Той се преви на две, но веднага се изправи под въздействието на съкрушителния удар, уцелил брадичката му.

Харлан очевидно искаше да каже нещо, но то остана неизречено, когато поредният удар попадна в рамото му. Той се опита да го избегне, но загуби равновесие и падна по задник в мръсотията.

Той отметна глава и се втренчи в братята й. Сейдж си припомни, че и преди бе виждала гневния блясък в очите му.

— По дяволите! Казах ви, че не искам да се бия с вас, но вие не ми оставихте никакъв избор. — След това се изправи на краката си, наведе глава и замахна към Лъки.

— Чейс — изкрещя Сейдж, — направи нещо!

Чейс не бе толкова избухлив, колкото по-малкия си брат, но иначе не му отстъпваше нито по сила, нито по бързина. Никога не бе стоял настрана от някое сбиване, особено пък ако ставаше дума за семейната чест.

Макар че само няколко минути по-рано Сейдж бе заплашила Харлан с убийство, сега с облекчение видя, че той няма да е принуден да се бие е двамата й братя. Вместо да се присъедини към тях Чейс се опита да ги разтърве.

Лъки и Харлан обаче не искаха и да чуят за това. Свирепо се налагаха един друг, а Чейс в опитите си да ги помири също отнесе няколко удара.

За известно време Лъки имаше надмощие, Харлан само се защитаваше. После сякаш си размениха ролите и Харлан започна да напада. Удари Лъки в стомаха, поспря, а след това злобно го изпра по брадата. Ударът бе много силен и главата на Лъки отскочи назад. Той отстъпи няколко крачки назад, обърна се и се подпря на пикапа.

Дори и от мястото, на което стоеше, Сейдж чу, как се счупи костта на ръката му. Той сякаш остана увиснал върху колата цяла вечност, а после се смъкна на земята. Притиснал дясната ръка към стомаха си, той се срина в праха.

До този момент Сейдж бе смятала, че знае какво означава думата нещастие.

Дефиницията в Уебстър бе пълна и изчерпателна, но дори и тя се оказа недостатъчно всеобхватна. Сейдж никога преди не се бе замисляла за истинската същност на думата, за действителните измерения и дълбочината на чувството, което назоваваше. Ужасното страдание проникваше чак до костите й, изпълваше я с леден студ и тя се гушеше под завивките, без да успее поне малко да се постопли. Страданието караше зъбите й да тракат, а мускулите й да се свиват от спазми.