Сандра Браун - Пламъци

— И вие сте летели при тези условия?

— При тези условия съм спечелил най-хубавите си пари.

Като го слушаше как говори за работата си, реши, че парите са последната му подбуда.

— Много обичате да летите, нали?

— Най-много след секса. Понякога дори е по-приятно, защото няма прелюдии, а и самолетите не могат да говорят.

Тя не се хвана на въдицата му. Той продължи:

— Горе всичко е толкова чисто. Никакви тъпотии не помрачават мислите ти. — Присви очи, сякаш търсеше най-точните думи. — В небето нещата са опростени.

— Изглежда много трудно постижимо.

— Летенето е двигателно умение — каза и отривисто поклати глава. — Или си роден пилот, или не си. Идва ти от душата, не от главата. Или те бива, или си некадърник. Решенията ти са или правилни, или грешни. Сгафиш ли, свършено е с тебе. Толкова. Не съществуват тъмни зони, нито време за размисъл. Само потребност от бързи преценки, които се молиш от сърце да са верни.

— Днес не беше така просто — напомни му тя.

— Не и за мен. Аз не бях пряко замесен в случая. Моята задача беше да управлявам самолета. Това и направих.

Лара не вярваше, че наистина е толкова безразличен. Беше много по-емоционално отдаден на мисълта да спаси живота на Лети Ленард, отколкото искаше да признае, и щеше да бъде дълбоко разстроен, ако тя бе издъхнала по пътя за болницата.

Боби Скарата им поднесе бирите и порциите с ребърцата. Във всяка имаше по половин парче крехки ребърца от сукалче, пържени картофи с кожичката, зелева салата със сметана, резен червен лук, две филийки бял хляб и люта чушка, колкото малък банан. Кий захапа своята като най-обикновен плод. Само от миризмата й в очите на Лара избиха сълзи, затова тя се отказа от нея. Ребърцата обаче бяха невероятно вкусни, съвсем според обещанието на Кий. Свинското, пушено с часове на жарава от мескитови дърва, направо се топеше в устата.

— Винаги ли сте искали да бъдете летец? — попита Лара между две хапки.

— А вие винаги ли сте искали да станете лекарка?

— Не помня да съм мечтала за друго.

Той й се ухили дяволито:

— Значи като малка си играехте на доктор, ама не на ужким, а?

— На практика, да — отвърна тя с усмивка. — Макар и не така, както си представяте. Приятелките ми рано или късно се уморяваха от тази игра и настояваха да се правим на учителки, кинозвезди или манекенки. Никога не ми омръзваше да ги превързвам, докато заприличваха на мумии. Мерех им температурата с клечки от сладолед и им биех инжекции с шприцове за месо.

— Ух.

— Родителите ми отчаяно се надяваха, че като порасна, ще зарежа увлечението си. Желанието им не се сбъдна.

— Не им ли харесваше да се отдадете на медицината?

— Никак. Искаха да стана светска дама, която ходи по обеди с приятели, заема длъжност в клуб за социална помощ и организира благотворителни прояви. Не че има нещо лошо да вършиш тези неща. За много жени те крият възможности за лично осъществяване и самоизява. Но на мен такъв живот не ми допадаше.

— А мама и татко не можеха да го разберат?

— Да, майка ми и баща ми не можеха да го разберат. — Той посрещна направеното разграничение със свити вежди. Лара обясни: — Аз съм късно дете. Всъщност, появила съм се в живота им като неочаквана и неприятна изненада. Но понеже нямало къде да мърдат, родителите ми решили да се примирят и да поемат живота ми в свои ръце. Излязох опака, не пожелах да следвам внимателно предначертания от тях път и те постоянно ми напомняха какво бреме съм за тях. Понякога наистина не бях лесна — добави тя и се засмя. — Веднъж държах една приятелка в „интензивното“ с часове, докато разтревожените й родители не дойдоха да я търсят. Завариха я в стаята ми да диша през напъхани в ноздрите сламки. Чудя се как не се е задушила. А на друга приятелка пък офъках косата, защото трябваше да я подготвя за мозъчна операция.

Кий се разкикоти и попи устните си с една салфетка.

— После се проявих с Моли.

— Какво й направихте?

— Разрязах я.

Той се задави с бирата.

— Какво?

— Моли беше златистата ловджийска хрътка на съседите до нас. Беше красиво куче, с което си играех, откакто бях започнала да щъпукам на двора между двете къщи. Моли се разболя и…

— И я оперирахте?

— Не, тя умря. Съседът ни беше безутешен и не можеше да понесе мисълта да я зарови още същия ден. Затова я уви в найлон и я остави да престои в гаража през нощта.

— Боже господи! И вие извършихте аутопсия?

— Грубо казано, да. Накарах една приятелка, която твърдеше, че иска да стане медицинска сестра, да се вмъкне в гаража с мен. Взехме целия ни набор от кухненски прибори.