Сандра Браун - Пламъци

— Сляп ли си, та не да не разбереш, че ти се развързват ръцете?

— Какво имаш предвид, слънчице? — попита той престорено невинно.

— Имам предвид — наблегна тя, — че ако сме в един комитет, хората няма да се усъмнят, като ни виждат заедно. — Той продължаваше да я зяпа недоумяващо. Вбесена, тя уточни: — Така ще можем да се срещаме, когато ни скимне и няма да се налага да се крием.

Той изчака около три секунди и избухна в смях.

— Да не мислиш, че пак ще легна с теб? — Смехът му внезапно секна и лицето му се изопна от гняв. — Направо ми иде да ти извия врата, госпожо Уинстън. Можеше да ме убиеш с твоя шибан пистолет. А отгоре на всичко сега не мога да подкарам нито един самолет с тоя скапан глезен.

Тя го гледаше с мътен поглед.

— Заслужаваше си удоволствието, което изживяхме, не смяташ ли?

— Хич даже, слънчице. Държиш се, като че си ме дарила със Златното руно — каза той и многозначително погледна към чатала й. — Виждал съм и по-добри. Много по-добри. Ако си въобразяваш, че ще припаря до сливата ти след тоя номер, дето ми погоди, значи си толкова смахната, колкото и лесна.

Мътилката в очите й се избистри. В тях гореше огън.

— И аз не бих те чукала пак, за нищо на света!

— Значи, както разправят, ще бъда сред малкото късметлии.

Дарси беше посиняла от яд.

— Ти си едно гадно копеле и винаги си бил такъв, Кий Такет.

— Тук си абсолютно права — каза той и кимна отривисто. — В буквалния смисъл на думата.

— Да те вземат мътните дано!

Наоколо все още се мотаеха хора, които щъкаха из залата и тя не можеше да предприеме нищо, преглътна яда си, завъртя се кръгом и си тръгна бясна. Отговаряше едносрично на онези, които й пожелаваха „лека нощ“ и като буреносен облак се отдалечи по пътеката. Кий Такет я последва с по-спокойна крачка, развеселен, доволен и в същото време леко разочарован. Дарси заслужаваше подигравките му, но бе извлякъл по-малка наслада от тях, отколкото предвкусваше.

Фъргъс я чакаше като верен паж пред тяхното Елдорадо и държеше вратата отворена за нея. Щом тя се качи, Кий я чу да казва:

— Давай по-бързо да се прибираме, Фъргъс. Главата ми ще се пръсне от болка.

Кий изпита съжаление към Фъргъс, но не защото беше преспал с жена му; по дяволите, всички, дето носеха панталони, бяха минали през нея. И въпреки че мотелът му беше печеливш, той никога нямаше да стане голям предприемач. За това се изискваше по-специална нагласа, която липсваше в издълженото му, слабовато лице, в грозната му стойка и в консервативния му подход към бизнеса. В този свят имаше такива като Джоди Такет и такива като Фъргъс Уинстън. Находчиви победители и победени мижитурки. Едните напредваха в живота като парни валяци, докато другите отстъпваха встрани, за да им сторят път, или биваха прегазвани. В живота и в любовта Фъргъс спадаше към последната категория.

Подобна инертност беше неразгадаема за Кий. Защо Фъргъс ще се прави, че не забелязва изневерите на Дарси? Защо ще иска да се излага на присмех? Защо ще приема и ще прощава кръшканията й?

От любов?

„Как не!“ — присмя се вътрешно Кий. Любовта беше понятие, с което си служеха поетите и текстописците. Те придаваха на това чувство неизмерима власт над човешкото сърце и ум, но грешаха. То не променяше живота така, както твърдяха захаросаните стихоплетци. Кий никога не бе виждал доказателства за чудотворната му сила, освен ако не ставаше дума за черна магия.

Любовта бе разбила младото му сърце от мъка, когато баща му загина и го остави без подкрепа в едно вражеско обкръжение. Любовта бе накарала сестра му да бъде психически и емоционално закрепостена към майка им. Любовта бе струвала обещаващата държавническа кариера на Кларк. Дали любовта също бе принудила Рандъл Портър да задържи блудната си жена?

„Не е за мен тая работа“ — каза си Кий, докато прекосяваше паркинга с толкова бърза стъпка, колкото позволяваше нараненият му глезен. Любов, милост и опрощение бяха слова, подходящи за неделните църковни училища. В живота нямаше място за тях, поне не в неговия. Ако в пристъп на умопомрачение вземе да се ожени и завари жена си в прегръдките на друг, ще убие и двамата.

Стигна до колата си и ядно пъхна ключа във вратата.

— Добър вечер, господин Такет.

Той се обърна и изумен завари Лара Малори да стои до него. Лек ветрец развяваше косата и дрехите й. Част от лицето й бе скрита в сянка, другата му половина бе обляна в лунна светлина. Въпреки че тя беше последният човек, когото искаше да види в момента, изглеждаше направо прелестна и за миг той се почувства напълно зашеметен, подразни се и ядът прозвуча в гласа му.