Сандра Браун - Пламъци

Внезапно той вдигна очи и улови втренчения й поглед. Без да мисли, тя изтърси:

— Б-бихте ли искали чаша кафе? — после си спомни, че само преди трийсетина секунди й бе отказал. — Извинявайте. Вече ви питах, нали?

— Да, мем. Но не искам. Благодаря, все пак. — И отново сведе глава над заявлението.

Джейнълин въртеше един кламер в ръцете си и се тюхкаше, че е изключила радиото след сутрешните новини, че никакъв шум не нарушава тягостната тишина и че е толкова непохватна, когато става дума за най-обикновен разговор.

Накрая той попълни заявлението и й го подаде заедно с химикалката. Тя прегледа първите няколко реда и с изненада установи, че е много по-млад от Кий, всъщност дори с две години по-млад от нея. Явно не бе живял леко през тия трийсет и една години.

Очите й се движеха надолу по заявлението.

— В момента работите в „Палмата“? В кръчмата?

— Точно така, мем. — Той се прокашля и стеснително сви рамене. — Вярно, не е кой знае какво. Временно съм се хванал там.

— Нямах намерение да я подценявам — побърза да отговори тя. — Все някой трябва да работи на такива места. — И тази забележка прозвуча обидно. Тя прехапа устни. — Брат ми непрекъснато кисне там.

— Да, показаха ми го. Вас не съм ви мяркал обаче.

Стори й се, че той се мъчи да сдържи усмивката си. С припрян жест посегна към цепката на блузата си и започна да си играе с копчетата.

— Не, аз… аз никога не съм била там.

— Да, мем.

Джейнълин навлажни устните си.

— Дайте да видим сега — каза тя и отново се върна към заявлението. — Преди „Палмата“ сте работили в щатския…

Тя заекна, щом ясно прочете следващата дума. Ужасена от грешката си, тя не смееше да го погледне и зяпаше заявлението му, докато всичко се размаза пред очите й.

— Точно така, мем — рече тихо той. — Бях въдворен в щатския затвор в Хънтсвил. Пуснаха ме условно. Затова на всяка цена трябва да си намеря работа.

Тя събра цялата си смелост и вдигна очи, за да срещне погледа му.

— Съжалявам, че нямам какво да ви предложа, господин Кейто. — За неин ужас, наистина съжаляваше.

— Е — каза той и се изправи, — не съм се и надявал.

— Защо говорите така?

Той сви рамене.

— Нали съм бивш затворник и прочее.

Не възнамеряваше да го лъже, че затворническото досие не би се отразило на шансовете му да бъде назначен в компанията. Джоди за нищо на света не би го взела. Но Джейнълин не искаше да го отпрати без окуражителна дума.

— Имате ли нещо друго предвид?

— Засега не. — Сложи шапката си и я нахлупи ниско над веждите. — Благодаря, че ми отделихте от времето си, госпожице Такет.

— Довиждане, господин Кейто.

Той се измъкна гърбом през вратата на кабинета, затвори я след себе си, прекоси с мудна стъпка циментената веранда, спусна се бавно надолу по стълбите и се качи в един пикап.

Джейнълин скочи от стола си и се спусна към вратата. Наблюдаваше го през щорите как се отдалечава. Като излезе на шосето, насочи пикапа към „Палмата“.

Върна се до бюрото още по потисната от преди. Трябваше да отхвърли куп документация, но не й се захващаше, обичайната самодисциплина й беше изневерила. Вместо това взе заявлението на Буи Кейто и внимателно изчете всички подробности.

Беше задраскал „неженен“ на мястото за семейното положение. Графата за указване на най-близките роднини зееше празна. Изведнъж Джейнълин си помисли, че се държи като любопитна сврака. Не се канеше да го взима на работа. Първо нямаше какво да му предложи и второ, дори да имаше, Джоди щеше да припадне, ако назначи бивш затворник.

Ядосана на себе си, че си е пропиляла половината сутрин, тя мушна заявлението на Буи Кейто в най-долното чекмедже на бюрото си и запретна ръкави.

— Не тая вратовръзка, Фъргъс. За бога! — Дарси Уинстън изруга от яд. — Не виждаш ли, че не отива на ризата ти?

— Нали ме знаеш какъв съм, слънчице — рече благо той и сви рамене. — Не разбирам от цветове.

— Аз пък разбирам. Смени я с друга. — Тя издърпа една вратовръзка от закачалката в дрешника и му я тикна в ръцете. — И побързай. Ние сме главната атракция тая вечер, а заради тебе ще закъснеем.

— Вече ти се извиних, задето се забавих. В „Зеления бор“ непредвидено се изсипа цял автобус с пенсионери от Файетвил. Трийсет и седем на брой. Трябваше да помогна да ги настанят. Много мили хора. Били са две седмици в Харлингън да строят баптистка мисия за мексиканците. Основавали църковни училища и така нататък. Разправят, че мексиканчетата налитали на сладоледа във фунийки като…