Сандра Браун - Пламъци

— Кий Такет винаги е бил отвратителен гадняр. Помня как веднъж в училище донесе жива гърмяща змия в сак за голф и тероризираше всички момичета с нея. Един бог знае как се отърва да не го ухапе. Ама сигурно и змията е разбрала с кого си има работа и е решила да не го закача. Адски е готин, но бас държа, че го знае. С тия сини очи и ленива усмивка си е пробил път до безброй разтворени бедра. Не се съмнявам, че и за това го бива. А и хич не му липсва практика. Маса жени биха се изтъпанчили в подкрепа на думите ми, макар че лично аз винаги съм го смятала за абсолютно диване.

Лара лепна на лицето си служебна усмивка и каза:

— Остави ме за няколко минути, моля те. Трябва да си събера мислите и да се поосвежа, после ще се заема отново с пациентите.

— Д-р Малори — рече внимателно Нанси, — един по един пациентите ви внезапно си спомниха, че ги чакат „важни“ дела. — Заряза формалностите и съчувствено добави: — Мила, вън не е останала жива душа.

Джейнълин седеше зад бюрото си в административното управление на компанията „Такет Ойл & Газ“. Четвъртитото тухлено здание беше проектирано от мъже, построено от мъже и обзаведено за мъже още в разцвета на Кларк старши. Джоди не бе пипнала нищо по него, повечето от служителите, които се намираха там, работеха за „Такет Ойл“ от години и бяха свикнали с обстановката, чувстваха се удобно в нея. И макар че Джейнълин прекарваше в сградата най-много време от всички, нито веднъж не й бе хрумвало да я поднови или по някакъв начин да подобри вида й, само за да си достави удоволствие.

Единствената промяна, която бе добавила от себе си, бе едно бръшлянче, засадено в глинена саксия във формата на зайче. Стоеше притиснато в ъгъла на бюрото й, почти скрито от писма, фактури и друга документация.

За Джейнълин бе въпрос на чест да ръководи административните дела на компанията умело и компетентно. Тя идваше първа на работа всяка сутрин от седмицата точно в девет, проверяваше телефонния секретар за направените обаждания и факса за пуснатите през нощта съобщения, после разлистваше внимателно настолния бележник, където си пишеше напомнящи бележки от рода на „обади се в църквата — цветя за олтара“, за ознаменуване годишнината от рождения ден на покойния й баща, до „час при зъболекаря в Лонгвю“.

Тази сутрин обаче вниманието й беше изцяло погълнато от мисълта за здравето на майка й и за дълбоката непримиримост между Джоди и Кий. От онази сутрин, след неочакваното завръщане на Кий, не си бяха крещели един на друг, но щом се озовяха в една стая, атмосферата се наелектризираше от взаимната им неприязън.

Джейнълин правеше всичко по силите си, за да действа като буфер, но почти безуспешно. От бързо действащата клюкарска мрежа на Идън Пас Джоди бе научила за повторното посещение на Кий в кабинета на д-р Лара Малори. Тя го обвини в грубо неподчинение, той пък и напомни, че вече не бил дете и нямал нужда да му казват какво да прави и какво не. Тя заяви, че се е държал като глупак, той не й остана длъжен и й отвърна, че имало от кого да взема пример. Така я караха.

Когато се хранеха, беше най-ужасно. Основната тежест за воденето на разговора се падаше на Джейнълин и представляваше мъчително предизвикателство. Джоди никога не бе особено словоохотлива на масата, а сега бе станала още по-мълчалива.

За чест на Кий, той поне полагаше усилия. Обсипваше ги със забавни случки от своите приключения. Джоди не приемаше историите му за смешни. Сразяваше всичките му опити да се шегува и непрекъснато се връщаше на темата за д-р Малори, която безотказно разпалваше сприхавия нрав на Кий. Щом се нахранеше, той веднага си намираше извинение и излизаше. Джейнълин знаеше, че ходи да пие, защото рядко се прибираше преди малките часове и обикновено изкачваше стълбите с олюляваща се походка.

Сигурно хойкаше и по жени, но градската клюкарска мрежа засичаше, когато трябваше да определи кой се радва на благоразположението му.

От цяла седмица си беше у дома, но завръщането му далеч не бе оправдало очакванията на Джейнълин. Вместо да повдигне духа на Джоди, присъствието на Кий в къщата само я бе направило още по-раздразнителна. Което будеше недоумение. Когато го нямаше, Джоди непрекъснато се ядосваше, че не се обажда и се тревожеше за него. Никога не го изразяваше открито, но Джейнълин бе забелязала какво облекчение се изписваше на лицето й, щом получеха картичка, че е добре.

Откакто си беше дошъл, за всичко му намираше кусури. Ако мълчеше, тя го гълчеше. Ако търсеше помирение, тя го отрязваше. Заяждаше се за най-дребното нещо, а Джейнълин признаваше, че брат й е майстор на провокациите, подобно на нефта и водата, неговите настроения сякаш никога не можеха да се съчетаят с тези на Джоди.