Сандра Браун - Пламъци

— Само недейте да ми хленчите „горкичкия Кларк“! Брат ви си даваше сметка за евентуалните последици.

— И е бил склонен да рискува?

— Точно така.

— Какви майсторлъци умеете в леглото, та да накарате човек да си загуби ума?

— Дори няма да удостоя въпроса ви с отговор — отсече троснато тя. — Да не мислите, че само Кларк е пострадал? — Сложи ръка на гърдите си. — Аз също загубих немалко. Например кариерата си, която беше също толкова важна за мен, колкото и неговата за Кларк.

— Нали сте напуснали страната.

— И какво от това? Даже да не бях заминала за Монтесангре с Рандъл, никога нямаше да мога да практикувам медицина в или около Вашингтон. Сигурно още щях да се блъскам да пробия накъде, ако у Кларк не се бе пробудило чувство за вина и не го бе накарало да ми купи това място.

— Какво? — той отметна глава назад.

Лара рязко си пое дъх. Изумена разтвори устни. Виждаше, че слисването му е искрено.

— Нима не знаехте?

Веждите му се свъсиха високо над основата на носа.

— Не мога да повярвам — промълви тя. Внимателно следеше реакцията му и добави: — Кларк е купил мястото от д-р Патън, когато се е пенсионирал, и после го е прехвърлил на мен.

Той я зяпа безмълвно няколко секунди с такъв втренчен поглед, че тя трудно устояваше на силата му, но все пак успя да го издържи, без да трепне.

— Лъжете.

— Не е нужно да ми вярвате. Официално е документирано.

— Аз присъствах, когато се чете завещанието на Кларк. Нищо нямаше за вас. Иначе щях да си спомням.

— Той е пожелал така. Попитайте сестра си. И майка си. Тя непрекъснато заплашва, че ще оспорва правото ми на собственост, но Кларк се е погрижил да бъде желязно узаконено. — Тя се изпъна в целия си ръст, висока и стройна. Незачитането на този факт от Кий определено я дразнеше. — Аз самата го научих едва след смъртта му. Адвокатът му ме уведоми. Бях втрещена и реших, че има някаква грешка, защото след скандала с Кларк бяхме прекъснали всякаква връзка.

— Нима очаквате да ви повярвам?

— Хич не ми пука дали ще ми повярвате или не — сопна се тя.

— Значи, като гръм от ясно небе, брат ми купува имот на стойност… колко? Около няколкостотин бона? И го дава на вас. — Той присмехулно изсумтя. — Дрън-дрън. Сигурно вие сте го натиснали.

— Казвам ви, с години нито го бях виждала, нито го бях чувала — настояваше тя. — А и не желаех. Защо ще искам да се срещам с човека, който ме остави да опера пешкира след оня публичен скандал, който ме изпрати на заточение в онова затънтено място, който беше косвено виновен за смъртта на… — внезапно млъкна.

— На мъжа ви? — Кий лукаво се подсмихна. — О, колко е къса паметта им.

— Не, господин Такет, на дъщеря ми. — Тя се обърна, за да вземе една снимка в рамка от бюрото си. Протегна ръка и я тикна под носа му.

— Запознайте се с Ашли. Моето детенце. Моето красиво малко момиченце. Тя също беше убита в Монтесангре. Или, както вие красноречиво се изразихте, загина мъченически в служба на отечеството. — Очите на Лара се напълниха със сълзи и замъглиха погледа й. После ръцете й се свиха рязко и тя притисна рамката със снимката към гърдите си.

Кий измънка нещо неразбираемо. След дълга пауза се обади:

— Съжалявам за хлапето. По онова време бях във Франция и научих за случилото се от един английски вестник. Прочетох също, че Кларк е присъствал на панихидата за Портър и дъщеря ви.

— Да, той е бил, но аз не. Аз още лежах в болницата в Маями и се лекувах от раните си. — Тя уморено отмахна един паднал кичур от косата си и върна снимката на бюрото. — Брат ви не направи опит да ми се обади, и слава богу. Като знаех, че основната заслуга за прокуждането ни в Монтесангре е негова, сигурно щях да го убия, ако ми се беше изпречил пред очите.

— Явно омразата ви не е била достатъчно силна, щом не сте отхвърлили дарението му.

— Да, приех го. Заради лошата слава, която имах, навсякъде ми затръшваха вратите. Години наред, след като оздравях, никъде не успях да се задържа дълго на работа — щом важните клечки в болницата свържеха д-р Лара Малори с Лара Портър и край. Независимо колко съвестно си изпълнявах задълженията, тутакси ме караха да напусна. Кларк сигурно е знаел това и очевидно е сметнал, че ми е длъжник заради понесените загуби. Опитал се е да обезпечи професионалното ми бъдеще. Иначе защо ще ми осигурява това място, напълно оборудвано и готово, само да реша да го заема? — Замислена наклони глава на една страна: — Странното е, че само няколко дни, след като е направил допълнението към завещанието си, се е удавил.