Сандра Браун - Пламъци

Вечерта, когато й потърси сметка за допълнението към завещанието на Кларк, нещата наистина станаха непоносими.

— Защо не сте ми казали, че той е купил и приписал този имот на Лара Малори?

— Защото не е твоя работа — сряза го Джоди, постъпката на Кларк бе напълно неразбираема, особено за майка му. Джейнълин знаеше, че тя бе страдала неимоверно, по-добре Кий никога да не беше научавал за нея. Освен това, още по-добре щеше да е изобщо да не бе повдигал въпроса пред Джоди.

— Не е моя работа? — повтори невярващо той. — Не мислиш ли, че трябваше да бъда уведомен за подобно глупаво решение от негова страна? То засяга всички ни.

— Не знам по какви причини Кларк е постъпил така — изкрещя Джоди. — Но най-малко на теб ще позволя да наричаш брат си глупак.

— Не съм казал такова нещо. Само споменах, че решението му е било глупаво.

— Все тая.

Разгорещеният им спор продължи половин час, след което Кий се вбеси, а кръвното на Джоди отново скочи. Никога нямаше да се разбере кое е накарало Кларк да постъпи така. Джейнълин не виждаше смисъл да гадае какви са били подбудите му. За едно обаче беше сигурна — по-големият й брат щеше да бъде дълбоко огорчен, че неволно е предизвикал такива търкания. Домът им се бе превърнал в мрачно, настръхнало от враждебност място, което Джейнълин отчаяно и напразно искаше да промени.

— Мем?

Джейнълин бе така погълната от мислите си, че се сепна от неочаквания мъжки глас. Виновникът стоеше на самия праг, слънцето грееше право в гърба му и оставяше лицето в сянка.

Смутена, че са я хванали да блуждае, тя скочи на крака и срамежливо посегна към цепката на блузата си.

— Извинявайте. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Вероятно. Надявам се.

Той свали сламената каубойска шапка от главата си и полекичка се приближи до бюрото й. Краката му бяха леко криви. Беше много по-нисък от Кий, вероятно под шест фута, прецени тя. Не беше кой знае колко мускулест, но изглеждаше силен, здрав и жилав. Дрехите му бяха чисти и с вид на нови.

— Търся работа, мем. Питах се дали нямате свободни места.

— Съжалявам, в момента нямаме, господин…

— Кейто, мем. Буи Кейто.

— Приятно ми е да се запознаем, господин Кейто. Аз съм Джейнълин Такет. Каква работа търсите по-специално? Ако сте нов в Идън Пас, мога да ви препоръчам в някоя друга петролна компания.

— Сърдечно ви благодаря за предложението, но няма смисъл. Вече почуках тук-там. Може да се каже, че оставих най-доброто за накрая — добави и бегло се ухили. — Май никой не дава работа.

Тя се усмихна със симпатия.

— Боя се, че всичко това е истина, господин Кейто. Икономиката в Източен Тексас се задъхва, особено в нефтената промишленост. На практика никой не пуска нови сонди. Разбира се, редица от съществуващите кладенци още действат.

Тъжните му очи светнаха.

— Ами да, мем, тъкмо това вършех преди — искам да кажа, бях сондьор. Обслужвах няколко кладенеца за едно друго предприятие.

— Значи имате опит? Познавате работата?

— О, да, мем. В Западен Тексас. Отрасъл съм в едно въшливо, ъъъ, искам да кажа, малко градче близо до Одеса. Хванах се да бачкам в Пермианските нефтени находища още на дванайсет години. — Млъкна, сякаш й даваше възможност да промени решението си, като чуе за качествата му. Когато тя не продума, той се поклони с глава и сложи край на разговора. — Е, все едно, много съм ви задължен, мем.

— Почакайте! — Щом осъзна, че неволно е протегнала ръка към него, Джейнълин я дръпна рязко, после я улови смутено с другата и ги притисна двете към корема си.

Той я гледаше озадачено.

— Да, мем?

— Щом и тъй сте тук, можете да попълните едно заявление. Ако се отвори някое място… Не че очаквам такова нещо скоро, нали разбирате, но не е излишно да разполагаме с данните ви в картотеката си.

Той помисли известно време:

— Да, предполагам, че не е.

Джейнълин седна зад бюрото си и му посочи стола насреща. В най-долното чекмедже, заедно с другите формуляри, държеше няколко стандартни заявления за постъпване на работа, подаде му едно.

— Имате ли нужда от нещо за писане?

— Да, моля.

— Искате ли кафе?

— Не, благодаря.

Той пое химикалката, която тя му връчи, наведе глава и се зае да попълва с печатни букви името си в първата графа на заявлението.

Джейнълин прецени, че е на възрастта на Кий, макар че лицето му бе осеяно с повече бръчки, а бакенбардите му леко сивееха. Имаше кестенява коса. Върху нея в кръг се беше отбелязала лентата на шапката.