Сандра Браун - Пламъци

Изгаси цигарата си и се обърна към Кий със заплашителен тон, напълно съответстващ на погледа й:

— В какво си се забъркал този път?

Думите й съдържаха укор, който недвусмислено намекваше, че Кий е виновен за премеждието си. Така беше, но дори да бе станал жертва на капризната съдба, нямаше да има никакво значение. Винаги той беше причината за всяка злополука.

Когато падна от ореха, където се бяха покатерили и двамата с Кларк, Джоди каза, че прекалено леко се бил отървал за тъпата си постъпка — само със счупена ключица. Друг път, когато един батсман от Юношеската бейзболна лига го прасна по слепоочието с бухалката и той получи мозъчно сътресение, тя му чете конско, задето се бил разсейвал по време на играта. Когато пък кракът му беше премазан от скопен жребец, Джоди го обвини, че го е бил подплашил. А когато в Деня на четвърти юли в ръката му избухна фойерверк и му разпори палеца, дори го наказа. Затова пък Кларк се отърва без последствия, нищо че и той беше участвал рамо до рамо с брат си.

Веднъж обаче гневът на Джоди беше напълно оправдан. Ако Кий не беше толкова пиян и не бе карал с деветдесет и пет мили в час по онова тъмно извънградско шосе, може би щеше да вземе завоя и да не се забие в дървото, проваляйки амбициите на Джоди да го види централен защитник в отбор на Националната футболна лига. Никога нямаше да му прости, че е съсипал плановете й за бъдещето му.

Съдейки по изминалия опит, Кий прекрасно знаеше, че не може да разчита на майчинско съчувствие. Но обвинителният й тон го накара да настръхне.

Отговорът му беше рязък.

— Навехнах си глезена.

— Ами това? — попита тя и вдигна чашата си с кафето към дебелата превръзка, опасваща кръста му.

— Ухапа ме акула. — Той намигна на сестра си и се ухили.

— Я не ме баламосвай! — Гласът на Джоди изплющя като камшик.

„Ето на, започна се“ — помисли си мрачно Кий, по дяволите, не го искаше.

— Дребна работа, Джоди. Нищо ми няма. — Джейнълин постави чаша горещо кафе пред него. — Благодаря, сестричке. Това ми стига.

— Не искаш ли да хапнеш нещо?

— Не, благодаря. Не съм гладен.

Тя прикри разочарованието си с нерешителна усмивка, която му скъса сърцето. Горкичката Джейнълин. Трябваше да понася щуротиите на старата непрекъснато. Джоди притежаваше невероятна способност да превръща всеки разпит в мъчение, всяка забележка в упрек, всеки поглед в порицание. Как успяваше Джейнълин да изтърпи непоносимото й мърморене ден след ден? Как наистина? Защо не вземе да си намери някой порядъчен мъж и не се омъжи? Какво, като не е безумно влюбена в него? Едва ли има някой, с когото да се живее по-трудно от Джоди.

Но пък Джоди не беше толкова критична към Джейнълин, колкото към него. И с Кларк не беше се държала така. Той сякаш бе специално нарочен да предизвиква гнева на майка си. Предполагаше, че това е, защото беше лика-прилика с баща си, а Кларк младши бе късал нервите на Джоди до сетния си дъх. Тя не проля нито една сълза на погребението му.

За разлика от Кий. Никога не бе плакал преди или след това, но на гроба на Кларк младши бе ревал като бебе, и то не защото баща му беше особено грижовен родител, повечето спомени на Кий за него бяха свързани със сбогувания, които винаги го оставяха безутешен. Но макар и редки, щастливите мигове от детството на Кий се въртяха все около баща му, който беше весел и забавен, който се смееше и разправяше вицове, който непрекъснато привличаше тълпи от почитатели със своя неотразим чар.

Кий беше само на девет години, когато загина баща му, но с необяснима детска прозорливост проумя, че едничкият му шанс да бъде обичан е потънал в неговия гроб.

Сякаш можеше да чете мислите му, Джоди попита:

— Да ме видиш как умирам ли цъфна? — Кий я изгледа остро. — Защото, ако е така — добави тя, — трябва да те разочаровам. Нямам намерение скоро да мра.

Беше настръхнала войнствено, но Кий реши да приеме заяждането й на шега.

— Радвам се да го чуя, Джоди, защото съм си дал черния костюм на химическо чистене. Всъщност, върнах се да ви видя как сте.

— Никога досега не ти е пукало за нас. Как така се сети отведнъж?

Кий най-малко беше настроен да се препира с майка си. Тази сутрин хич не се чувстваше в блестяща форма, а и Джоди винаги успяваше да го извади от равновесие. Беше напълно невъзприемчива към всякаква проява на хумор и оптимизъм. Щеше му се срещата им да мине леко, ако не за друго, то поне за да достави удоволствие на изстрадалата си сестра. Джоди обаче се беше запънала да я направи мъчителна.