Сандра Браун - Пламъци

— Никой не се е изтрепал да предлага бачкане на бивш затворник. Би ли ми дал няколко дни отсрочка?

Хап кимна.

— Можеш да нощуваш тук, докато си намериш друго местенце, ползвай камионетката ми, ако ти дотрябва — Хап премести цигарата в ъгълчето на устата си и се изправи. — Е, хайде, че имам да уреждам сума ти сметки. Не бързай да се надигаш. Не успя да си дремнеш.

Останал сам, Буи отново си легна, но беше наясно, че се е простил със съня. Още от самото начало предчувстваше, че няма да се задържи дълго в „Палмата“, но нали работата му осигуряваше подслон. Смяташе — или по-скоро се надяваше, че ще му бъде временно убежище, нещо като междинна спирка между затвора и живота отвън. Но не би. Благодарение на някаква мадама, която дори не познаваше, и на някакво копеле, извършило нападение с взлом, трябваше да започне пак от нулата.

Където тъпчеше цял живот.

Джоди Такет и синът й се гледаха втренчено от разстояние. Тази пропаст помежду им зееше от трийсет и шест години и Кий се съмняваше, че някога ще успеят да я прекрачат.

Насили се да се усмихне.

— Здрасти, Джоди. — Отдавна бе престанал да използва каквито и да било производни на думата „майка“.

— Кий. — Тя обърна яден взор към Джейнълин. — Допускам, че това е твое дело.

Кий обгърна с ръка раменете на сестра си.

— Недей да виниш Джейнълин. Идеята да ви изненадам си беше изцяло моя.

Джоди Такет изсумтя, с което искаше да покаже на Кий, че е прозряла лъжата му.

— Правилно ли чух, че кафето било готово?

— Да, мамо — отвърна припряно Джейнълин. — Ще ви спретна и на двамата с Кий богата закуска, за да отбележим завръщането му у дома.

— Не съм толкова сигурна, че е повод за празнуване. — С тези слова Джоди се фръцна и излезе.

Кий въздъхна дълбоко. Не бе очаквал да го стисне в прегръдките си, пък дори от кумова срама. Между него и майка му никога не бе съществувала подобна привързаност. Откакто се помнеше, Джоди се държеше хладно и непристъпно към него и той взимаше пример от нея.

От години двамата съжителстваха в състояние на негласно примирие. Когато бяха заедно, той беше учтив и очакваше същия акт на внимание от нейна страна, понякога го получаваше, друг път не. Тази сутрин тя бе проявила отявлена враждебност, макар че бе единственият й жив син.

Може би тъкмо затова.

— Бъди търпелив с нея, Кий — помоли го Джейнълин. — Тя не е добре.

— Сега разбирам какво имаш предвид — забеляза замислен той. — Откога изглежда толкова състарена?

— Поне от година, но тя още не се е съвзела напълно след… знаеш какво.

— Да — той замълча. — Ще гледам да не я ядосвам, докато съм тук. — погледна сестра си и се усмихна кисело. — Да се намират патерици вкъщи?

— Не са мръднали оттам, където ги остави след автомобилната катастрофа. — Тя отиде до дрешника и измъкна от дъното му чифт алуминиеви патерици.

— Щом си се захванала, дай ми поне и една риза — каза й. — Моята снощи артиса някъде.

Пренебрегна въпросителния й поглед и посочи ризите, окачени в дрешника. Тя му донесе проста бяла риза, леко ухаеща на нафталин. Той я облече, без да я закопчава. Пъхна подплънките на патериците под мишниците си и врътна глава към вратата.

Давай да вървим.

— Изглеждаш блед. Сигурен ли си, че ще можеш?

— Не. Но съм сто процента сигурен, че не искам да бавя закуската на Джоди.

Тя вече седеше до масата в кухнята с чашка кафе и запалена цигара, когато Кий влезе, накуцвайки. Джейнълин незабелязано се зае да приготвя закуската. Кий се настани срещу майка си и подпря патериците до масата. Даваше си ясна сметка за своето брадясало лице и рошава коса.

Както винаги, Джоди изглеждаше чиста и спретната, макар да не блестеше с особена хубост. От жаркото тексаско слънце кожата на лицето й бе набръчкана и осеяна с лунички. Тя не търпеше никаква суетност и единственият й опит за разкрасяване беше употребата на малко евтина пудра. През целия си съзнателен живот имаше постоянно запазен час във фризьорския салон, където я миеха и й правеха прическа, но само защото на нея лично не й се занимаваше с това. Късата й побеляла коса изсъхваше за двайсет минути под каската. През това време една маникюристка подрязваше и изпилваше късите й, четвъртити нокти. Никога не се лакираше.

Слагаше рокля, единствено когато отиваше на църква в неделя или когато някое обществено събитие абсолютно го налагаше. Тази сутрин носеше карирана памучна риза и панталон, и двете идеално колосани и изгладени.