Сандра Браун - Пламъци

Накрая Кий отпусна ръце и в пристъп на безпомощност и примирение сви рамене.

— Нямаше начин да се сетя. Тя не ми каза името си, пък и аз не я попитах. Не можах да я позная по снимките във вестниците. Всичко се случи толкова отдавна, преди… колко — пет, шест години?

Мразеше се, задето пелтечи извинения, още повече, че злото беше сторено и Джоди нямаше да му прости каквото и да каже в свое оправдание. Затова прие друг курс и попита:

— А какво, по дяволите търси Лара Портър в Идън Пас?

— Има ли значение? — тросна се Джоди. — Тук е и толкоз. А ти няма да се забъркваш с нея, ясно ли е? Като й видя сметката, ще си подвие опашката и ще се изниже от града, така както се е домъкнала. А дотогава, Такетови и всички, които не искат да си развалят отношенията с нас, трябва да се отнасят към нея с пълно презрение, каквото заслужава. Включително и ти. Особено ти.

Тя тикна цигарата си към него, за да наблегне на казаното.

— Сваляй всички пачаври наред, Кий, което въобще не подлагам на съмнение. Но стой далеч от нея.

Кий моментално зае отбранителна позиция и повиши тон като майка си:

— Какво си ми се разкрещяла? Не мен са сгащили да я чукам, а Кларк.

Джоди бавно се изправи, облегна се на масата и се нахвърли към по-малкия си син над шишенцата с кетчуп и Тобаско сос.

— Как смееш да говориш така за него? Няма ли у теб капчица приличие, не храниш ли поне грам уважение към брат си?

— Кларк — изкрещя Кий, скочи от мястото си и се изправи срещу Джоди от другата страна на масата. — Казва се Кларк, а ти пък какво уважение проявяваш към него, щом дори името му не можеш да изречеш гласно?

— Боли ни, когато го споменаваме, Кий.

— Защо? — Избухна той към Джейнълин, която се беше обадила плахо.

— Ами, защото… защото смъртта му беше толкова ненавременна. И трагична.

— Да, така е. Но това не значи, че не е живял. — Той отново се обърна към Джоди. — Преди да умре, татко се стараеше двамата с Кларк да се погаждаме. Той държеше да бъдем близки, напук на теб, и ние наистина бяхме добри приятели. Бог ми е свидетел, че с Кларк бяхме коренно различни във всичко, но той ми беше брат. Аз го обичах. Оплаквах загубата му, когато умря. Но нямам намерение да се преструвам, че никога не е съществувал, само за да щадя чувствата ти.

— Ти не си достоен да произнасяш името на брат си.

Заболя го. Жегваше го право в сърцето, когато говореше такива неща. Не му оставаше друго, освен да отвърне на обидата.

— Ако е бил толкова адски съвършен, сега не бихме водили тоя разговор, Джоди. В живота ни нямаше да се появи Лара Портър. Нито одумки в пресата. Нито скандал. Нито позор. Кларк щеше да си остане Златното момче на Капитолия.

— Млъкни!

— С удоволствие. — Той се подпря на патериците и тръгна към задната врата.

— Кий, къде отиваш? — попита с паника в гласа Джейнълин.

— Имам час при лекаря.

Предизвикателно изгледа Джоди и хлопна вратата зад гърба си.

Лара прекара една неспокойна нощ. Дори при нормални обстоятелства не се радваше на особено здрав сън. Той често се накъсваше от кошмари и дълги промеждутъци на будуване. Ослушваше се за писъци, които никога повече нямаше да чуе. Безсънието й бе породено от мъка.

Срещата с Кий Такет предишната нощ почти изцяло я бе лишила от покой. Събуди се с натежала глава. Около очите й бяха очертани тъмни кръгове, които гримът донякъде прикри, но не можа да изличи напълно. Две чаши силно черно кафе я поотпуснаха, но не успяха да прогонят тревожните й мисли за късния нощен посетител.

И през ум не й бе минавало, че може да има по-красив мъж от Кларк Такет, но Кий по нищо не му отстъпваше. От друга страна, двамата братя бяха пълни противоположности. Кларк притежаваше безукорния блясък на морски кадет. Русата му коса бе идеално вчесана до последното кичурче. Съвършено скроените му дрехи бяха винаги добре изгладени, а обувките му лъщяха като огледални. Той бе самото въплъщение на изряден, спретнат младеж, за когото всяка американска майка лелееше мечти да задоми дъщеря си.

Кий пък беше от типа, който караше майките да крият дъщерите си. Макар че бе не по-малко привлекателен от Кларк, разликата помежду им беше очебийна — колкото между уличен гамен и елитен скаут.

Кий беше професионален пилот, по думите на Кларк, той управляваше самолетите по нюх и се осланяше повече на собствените си преценки и авиаторски умения, отколкото на навигационните уреди. Прибягваше до техническите показатели, единствено когато нямаше друг избор. Кларк се хвалеше, че Кий може да подкара всеки самолет, но той бе предпочел да работи независимо, по лична уговорка, вместо да се хване в някоя търговска авиокомпания.