Сандра Браун - Пламъци

Хап отклони вниманието му с една местна клюка.

— Между другото, познай кой още кацна снощи в града. Кий Такет.

— Без майтап?

Ходът на Хап излезе сполучлив, полицаят заряза служебната стойка и се подпря с лакът на един рафт, забравяйки в момента за Буи и за целта на посещението си в кръчмето. Буи само искаше да се пъхне пак в спалния чувал и да подремне. Прозина се. Помощник-шерифът попита:

— Как изглежда приятелчето Кий? Надебелял ли е вече?

Той се засмя и гальовно потупа шкембето си.

— По дяволите, не! Не е мръднал с нито грам от последната година в колежа, когато закара отбора чак на щатските състезания. Висок, тъмнокос и адски готин. Сините му очи все тъй режат, нищо не може да им се опре. И все същият акъллия си е, както едно време. Не е стъпвал в града от погребението на брат си.

Буи наостри уши. Спомняше си мъжа, за когото говореха. Такет бе от хората, които правят силно впечатление — и на мъже, и на жени, без разлика. Мъжете искаха да бъдат като него. Жените — да бъдат с него. Още не беше седнал на бара и госпожа Как-й-беше-името с червената коса и големите цици се настани до него, повече от половин час си гукаха най-приятелски. Такет си тръгна няколко минути, след като тя се изниза.

Любопитно съвпадение? Буи се присмя вътрешно. Не вярваше в съвпадения. Но по-скоро би дал да му отрежат езика и да го хвърлят на койотите, отколкото да каже на помощник-шерифа какво е видял.

— Смъртта на Кларк беше тежък удар за клетата Джоди — забеляза Гюс.

— Така е.

— Не е същата, откак момчето умря.

— Отгоре на всичко оная докторка цъфна в града и духовете пак се разбуниха.

Помощник-шерифът зяпаше втренчено пред себе си няколко секунди, клатейки тъжно глава.

— За какво й е притрябвало да идва в Идън Пас след случая между нея и Кларк Такет? Казвам ти, Хап, хората в днешно време не струват пукната пара. Хич не им пука за чувствата на другите, гледат само себе си.

— Прав си, Гюс. — Хап въздъхна и потупа полицая по рамото. — Кат’ ти свърши дежурството, мини да те черпя една бира. — Буи остана поразен от хитростта на Хап, който поведе помощник-шерифа вън от склада, през пустия салон, разсъждавайки пътем за тъжното състояние на нещата в света.

Буи се изтегна върху спалния чувал, подложи ръце под главата си и заби поглед в тавана. Голите греди бяха покрити с гъста плетеница от паяжини. Пред очите му един паяк усърдно нижеше нова.

Хап моментално се върна. Седна върху кашон с джин „Бифийтър“, запали цигара и предложи една на Буи, който я прие и наклони глава към огънчето на Хап. Запушиха в дружеско мълчание. Накрая Хап се обади:

— Май трябва да си търсиш друга работа.

Буи се надигна на лакът. Не се изненада, но и не смяташе да приеме новината легнал — в буквалния смисъл.

— Уволняваш ли ме, Хап?

— Не веднага, не.

— Нямам нищо общо с тая мръсница.

— Знам.

— Тогава защо трябва да обирам пешкира? Коя е тя все пак? Като ви слуша човек как говорехте за нея, ще си рече, че е Савската царица.

Хап се изкиска.

— За мъжа си е. Фъргъс Уинстън е председател на училищното настоятелство. Държи мотел в другия край на града и печели добри пари от него, по-стар е от Дарси поне с двайсет години. Грозен е като жаба, а и няма много акъл. Хората викат, че го е взела заради парите. Кой знае? — Той сви дълбокомислено рамене.

— Само знам, че щом успее да чупи Фъргъс някъде, Дарси моментално цъфва тук да забърше нещо. Готино парче — добави без злоба. — Веднъж-дваж и аз съм я пробвал. Едно време де, като бяхме хлапета. — Насочи горящия край на цигарата си към Буи. — Ако снощи някой крадец наистина е влизал в спалнята й, по-скоро би го застреляла, че не я е изнасилил.

Буи се засмя с него, но веселостта му бързо се изпари.

— Защо ме пъдиш, Хап?

— За твое собствено добро.

— Моят наблюдаващ инспектор каза, че щом аз лично не сервирам алкохол…

— Не е заради това. Вършиш си работата, за която те взех. — Загледа Буи с уморени от живота очи. — Заведението ми е що-годе почтено, но маса отрепки прекрачват прага всяка вечер. Може да се случи какво ли не и понякога наистина стават поразии, послушай съвета ми и си намери такова място, дето е по-малко вероятно да се забъркаш в някоя каша. Разбираш ли?

Буи разбираше. Нали това бе историята на живота му. Неприятностите се лепяха по него, каквото и да правеше, и беше съвсем естествено такъв честен, трудолюбив човечец като Хап Холистър да не иска да си навлича беля на главата, като го взима на работа в бара. Примирено каза: