Сандра Браун - Алибито

Щом очите му свикнаха и се ориентира в обстановката, забеляза човека, когото търсеше. Тя седеше сама до бара и унило се взираше във висока чаша. Давайки си вид, че не обръща внимание на предпазливите враждебни погледи, които го преценяваха, Хамънд се отправи към нея.

Косите на Лорета Буут бяха по-прошарени, отколкото при последната им среща, и явно отдавна не бяха мити с шампоан. Бе направила опит да сложи грим, но или не се бе справила, или го бе сторила преди няколко дни. Спиралата бе потекла по бузите й и моливът за вежди бе размазан. Червилото бе попило в бръчките около устата й, но по устните не бе останала и следа. На едната й буза имаше розов руж, а другата бе бледа и жълтеникава. Трогателно лице.

— Хей, Лорета!

Тя се обърна и втренчи премрежен поглед в него. Въпреки бейзболната шапка, веднага го позна и явно се зарадва. Подпухналите й клепачи още повече се сбръчкаха, когато се усмихна широко, и между устните й се показа преден долен зъб, който очевидно се нуждаеше от вниманието на зъболекар.

— За бога, Хамънд! — Тя надникна зад него, сякаш предполагаше, че е дошъл с придружители. — Ти си последния човек на света, когото очаквах да видя в такава дупка. Какво те води насам тази вечер?

— Дойдох да се срещна с теб.

— Сигурно — каза тя със сподавен смях. — Мислех, че не си говорим.

— Така беше.

— Имаше пълното право да ми бъдеш сърдит.

— Все още съм ядосан.

— Какво те накара внезапно да ми простиш?

— Извънреден случай. — Той погледна почти празната й чаша. — Да те почерпя нещо?

— Някога да съм отказвала?

Хамънд реши, че би се чувствал по-спокоен, ако седнат в някое сепаре, затова внимателно й помогна да слезе от табуретката. Ако не й бе предложил подкрепата си, навярно коленете й щяха да се подкосят, когато стъпеше на пода. Питието, което бе оставила на бара, не бе нито първото, нито второто за вечерта.

Докато залиташе до него, Хамънд призна пред себе си, че съществува голяма вероятност да съжалява за това, което правеше. Но както й каза, бе възникнал извънреден случай.

Настани я в едно сепаре, върна се на бара, поръча два пъти уиски „Джак Даниелс“ — едното чисто, а другото с вода и лед. Подаде първото на Лорета и седна до нея.

— Наздраве! — Тя вдигна чашата си и отпи голяма глътка. Ободрена от питието, съсредоточи вниманието си върху Хамънд. — Добре изглеждаш.

— Благодаря.

— Наистина. Естествено винаги си бил привлекателен, но сега просто нямаш равен. Страхотно тяло. Защо вие, мъжете, се разхубавявате с възрастта, а ние, жените, така бързо грохваме?

Той се усмихна, въпреки че за съжаление не можа да отвърне на комплимента й. Лорета бе едва на петдесет години, но изглеждаше доста по-възрастна.

— По-хубав си от баща си — отбеляза тя. — А винаги съм смятала Престън Крос за красавец.

— Още веднъж благодаря.

— Част от проблема между вас…

— Няма такъв.

Лорета се намръщи, сякаш искаше да му каже, че няма смисъл да отрича.

— Част от проблема е, че той ти завижда.

Хамънд нервно подсмъркна.

— Вярно е — заяви тя е властния тон на пияница или мъдрец. — Твоето татенце се бои, че може да го надминеш. Да постигнеш повече от него. Възможно е да станеш по-влиятелна и уважавана личност. Не би го понесъл.

Хамънд прикова поглед в чашата си, изгубил желание да отпие. Все още му се виеше свят от бърбъна, който бе изпил преди два часа със Смайлоу и Стефи. Или от спазмите в стомаха, породени от напрежението. Във всеки случай нямаше намерение да се налива с още уиски.

— Не съм дошъл да разговаряме за баща ми, Лорета.

— Добре, добре. Извънреден случай. — Тя отпи нова глътка. — Как ме намери?

— Обадих се на последния номер, който ми беше дала.

— Сега там живее дъщеря ми.

— Апартаментът е твой.

— Но от месеци Бев плаща наема. Каза ми, че ако не се стегна, ще ме изхвърли. — Присви рамене. — И ето ме тук.

Хамънд изведнъж разбра причината за изпадналия й вид и това го накара да се почувства още по-замаян.

— Къде живееш сега, Лорета?

— Не се безпокой за мен, хлапе. Мога да се грижа за себе си.

Реши да й остави частица гордост и не я попита дали живее на улицата или в някой дом за безпризорни.

— Когато говорих с Бев, тя ми каза, че този бар е станал едно от любимите ти убежища.

— Бев е старша медицинска сестра — похвали се Лорета.

— Чудесно. Сигурно не живее зле.

— Въпреки проблемите, които й създавам.

Това бе неоспорима истина и Хамънд не каза нищо. Почувства се неловко заради нея и прикова поглед в ръкописния надпис „повреден“, залепен върху бутоните за джукбокса, който стоеше безмълвен и потънал в мрак в ъгъла, сякаш предал се на разрухата, която обхващаше всичко в „Шейди Рест“.