Сандра Браун - Алибито

Стефи се изправи и прошепна:

— Момчета, всички ви гледат.

Хамънд забеляза, че наистина са привлекли вниманието на останалите посетители. Бяха прекъснали разговорите си и ги наблюдаваха.

— Трябва да тръгвам. — Остави на масата петдоларова банкнота за питието си. — До утре.

Откъсна поглед от Смайлоу едва когато се отправи към изхода. Чу зад гърба си как Стефи помоли детектива да й поръча още един джин, каза, че веднага ще се върне, и го настигна. Хамънд нямаше желание да разговаря с нея, но щом излязоха, тя сграбчи ръката му и той бе принуден да се обърне.

— Имаш ли нужда от компания?

— Не — каза той по-грубо, отколкото би искал да прозвучи. След това прокара пръсти през косите си и бавно въздъхна. — Съжалявам, Стефи. Просто имах напрегнат ден. Сутринта ненадейно дойде баща ми. Делото няма да бъде никак леко, а Смайлоу е негодник.

— Сигурен ли си, че в това е проблемът?

Хамънд отпусна ръка и я изгледа изпитателно, разтревожен, че може би се е издал. Но в очите й не се четеше подозрение или укор. Погледът й бе спокоен, нежен и съблазнителен. Той се успокои.

— Да, сигурен съм.

— Хрумна ми, че може би… — Тя замълча и леко повдигна рамене. — …че може би съжаляваш, задето не поговорихме, преди да прекратим връзката си. — Докосна гърдите му. — Ако търсиш начин да се освободиш от напрежението, помня нещо, което действаше чудесно.

— Не съм забравил — усмихна й се приятелски, като предполагаше, че това ще задоволи самолюбието й. Нежно притисна ръката й, преди да я отмести. — Най-добре се връщай вътре. Смайлоу те чака с питието ти.

— Да върви по дяволите!

— В това отношение може би няма да останеш разочарована. До утре.

Продължи към изхода на хотела, но Стефи извика след него:

— Хамънд! — Когато отново се обърна, тя попита: — Какво е мнението ти за нея?

— За кого, за доктор Лад? — Той смръщи вежди, придавайки си замислен вид. — Спокойна. Хладнокръвна. Но за разлика от Смайлоу, не съм готов да…

— Имам предвид, какво мислиш за нея като жена?

— Какво да мисля? — попита Хамънд с престорена насмешка. — Красива е и очевидно е много интелигентна.

Небрежно махна с ръка и се обърна.

Понеже не притежаваше забележителното умение на Алекс Лад да се преструва, реши, че е по-безопасно да бъде искрен.

Цитаделата, смятана за едно от най-престижните висши учебни заведения в Америка, се намираше само на няколко пресечки от локала „Шейди Рест“. Въпреки близостта си, барът и Военната академия бяха два различни свята във всяко отношение.

За разлика от известната академия, с охраняван портал и грижливо поддържани тревни площи, „Шейди Рест“ нямаше впечатляващ вид. Отворите във фасадата, които някога бяха представлявали прозорци, бяха запълнени и приличаха на пепеляво сиви кръпки. Входът бе метална врата, на която някой вандал бе издраскал неприлични думи. Явно бе направен опит набързо да бъдат заличени с тънък пласт некачествена боя, която за съжаление нито бе същият цвят като вратата, нито закриваше написаното. Ето защо сега вулгарният израз привличаше вниманието повече, отколкото ако не се бяха опитвали да го скрият. Единственият знак, че сградата е питейно заведение, бе неонова табела е името му, която непрестанно бръмчеше и светеше само от време на време.

Въпреки славата на своя съсед и собствените си недостатъци, барът „Шейди Рест“ се вписваше в обстановката на

квартала — невзрачни улици, из които господстваше престъпността. Прозорците на къщите бяха с решетки и тези, които носеха видими белези на благополучие, неизбежно се превръщаха в изкушение за крадците.

За да не привлича внимание, Хамънд бе сменил официалния си костюм с джинси и тениска, бейзболна шапка и маратонки. Някога тази част от града бе имала по-приятен облик. Но сега само смяна на облеклото не бе достатъчна. За да оцелее тук, човек бе принуден да усвои определен вид поведение.

Когато отвори обезобразената врата и влезе в заведението, не стори учтиво път на двете момчета, с които трябваше да се размине. Вместо това, самоуверено се промъкна между тях, надявайки се да не го сметнат за твърде агресивен и да предизвикат спречкване, което най-вероятно щеше да загуби. Отърва се само с цветиста ругатня, в която се споменаваше майка му.

Бяха му нужни няколко секунди, за да привикне към слабото осветление. „Шейди Рест“ бе тъмно място, на което се сключваха тъмни сделки. Той никога по-рано не бе влизал в този бар, но от пръв поглед разбра какво представлява. Във всеки град имаше подобни заведения и Чарлстън не бе изключение. Смути се при мисълта, че ако дори един от редовните клиенти открие, че е представител на Областната прокуратура, не би оцелял дълго.