Сандра Браун - Алибито

— За съжаление нямах резервация в хотел на Хилтън Хед. Когато стигнах, реших да остана. Бих се радвала, но се отбих на няколко места и всички стаи бяха заети. Затова се върнах в Чарлстън и спах в собственото си легло.

— Сама ли?

— Не се боя да шофирам по тъмно.

— Сама ли спахте, доктор Лад?

Тя го изгледа студено.

Франк Пъркинс промърмори:

— Кажи му да върви по дяволите, Алекс. Ако не желаеш, аз ще го сторя.

— Чухте съвета на адвоката ми, детектив Смайлоу

Устните му леко се разтвориха в подобие на усмивка.

— Докато бяхте в Харбър Таун, разговаряхте ли с някого?

— Посетих една художествена галерия, но не говорих с никого. Купих си сладолед близо до фара, но мястото е оживено и сервитьорките имаха доста работа. Не бих познала момичето, което прие поръчката ми. Онази вечер имаше много клиенти и сериозно се съмнявам, че и тя ще ме познае.

— Значи няма кой да потвърди, че сте били там?

— Предполагам, че не.

— И направо сте се прибрали у дома. Без да спирате по пътя?

— Да.

— Кога пристигнахте?

— След полунощ. Не обърнах внимание. Бях много уморена и ми се спеше.

— Достатъчно. — Франк Пъркинс учтиво й помогна да стане и нито Смайлоу, нито тя възрази. — Доктор Лад заслужава извинение. И ако името й стигне до медиите във връзка с този случай, ще трябва да се справиш не само с неразрешено убийство, а и с дело за клевета.

Той побутна Алекс към вратата, но преди останалите да им сторят път, влезе друг детектив. Протегна напред ръка, в която държеше папка.

— Наредихте да ви донеса това веднага щом бъде готово.

— Благодаря — каза Смайлоу и пое папката. — Как мина?

— Медисън се извинява, че му отне толкова време.

— Най-сетне някакъв резултат.

— Всичко е вътре.

Полицаят се оттегли. Смайлоу се обърна към останалите:

— Това беше детективът, който присъства на аутопсията. Донесе доклада на Медисън.

Когато започна да изважда документите, Стефи се приближи, за да ги прегледа заедно с него.

Без да вдигне поглед от доклада, Смайлоу попита:

— Доктор Лад, притежавате ли оръжие?

— Много неща биха могли да послужат за тази цел, нали?

— Причината да ви задам този въпрос… — Смайлоу вдигна глава и я погледна — …е това, че първоначалното ни предположение се потвърди. Лут Петиджон не е умрял от удара в главата. Смъртта е причинена от изстрелите.

— Петиджон е застрелян?

— Мисля, че този път беше искрена.

Стефи изстиска лимоновия резен в питието, което току-що бяха сервирали на масата им.

— Хайде, Хамънд. Бъди реалист.

— За първи и единствен път даде спонтанен израз на емоциите си — настоя той. — Мисля, че наистина беше изненадана. До този момент дори не знаеше как е умрял Петиджон.

— А аз се изненадах, когато прочетох, че е получил мозъчен удар.

Това бе единственият изумителен факт, открит при аутопсията. Лут Петиджон бе претърпял инсулт. Не го бе убил, но Джон Медисън бе стигнал до заключението, че е бил достатъчно тежък, за да предизвика падането, при което е получена раната на главата. Според експертизата бе възможно, ако Петиджон бе оживял, да остане парализиран или с друг физически недъг. Едва когато Франк Пъркинс изведе Алекс от офиса на Смайлоу, успяха да прочетат внимателно доклада и да добавят тази нова информация към все по-заплетената мистерия.

— Как мислите, дали инсултът е бил предизвикан от някакво събитие? — попита Стефи. — Или от здравословен проблем, за който не е знаел?

— Трябва да разберем дали му е било предписано някакво лечение за съществуващо заболяване — каза Смайлоу и постави салфетката под високата си чаша със сода. — Въпреки че няма значение. Инсултът не е бил фатален, за разлика от изстрелите. От тях е умрял.

— Алекс Лад не знаеше това — отбеляза Хамънд. — Научи го от нас.

Стефи замислено отпи глътка джин с тоник, решително поклати глава и злорадо му се усмихна.

— Напротив. Престори се на учудена. Жените са добри актриси, защото често им се налага да се преструват, че получават оргазъм.

Целта й бе да засегне Хамънд, но той не се почувства обиден. Само се ядоса.

— Особено жените с комплекси.

— Я, ти си можел да отговаряш — каза тя насмешливо и вдигна чашата си като за тост. — Ако тренираш, може да станеш голям устатко.

Смайлоу, който досега слушаше размяната на реплики с половин ухо, каза:

— Колкото и да ми е неприятно, този път съм съгласен с Хамънд.

— Нима и ти смяташ, че страдам от комплекси?

Той дори не се усмихна.